„Докъде мога да натискам? — питаше се Колман. — Да не прекаля!“
— Мога да ви препоръчам няколко много надеждни мъже, господин президент.
Айзенхауер поклати глава. Това стълбище започваше да му се струва безкрайно.
— Не обичам играчите, Колман. Ако получите тази работа, не искам недомлъвки, ясен ли съм?
Този път Колман си позволи да се усмихне открито:
— Напълно, сър.
— Искате ли работата?
— Да, сър!
— Тогава предвидете асансьор в новата база, дявол да го вземе!
Когато слязоха долу, пропуснаха ги в малката стая за наблюдение, представляваща умалено копие на онова, което след години щеше да бъде построено в невадската пустиня.
— Господин президент, представям ви капитан Луис Маккътчън — надзирател на двата обекта.
Айзенхауер стисна ръката на мъжа пред себе си.
— Създават ли ви проблеми, капитан Маккътчън?
Маккътчън беше подготвен за идването на президента. Репликите му бяха внимателно редактирани и запаметени.
— Би било по-лесно, ако можехме да разговаряме с тях, господин президент. Всъщност през по-голямата част от времето те са доста игриви.
Колман кимна и Маккътчън дръпна завесата от прозореца.
— Господин президент, представям ви Джо и Макс Грей.
Айзенхауер направи крачка напред и приближи лицето си максимално до стъклото, за да надникне в помещението от другата страна.
Остана загледан така близо петнайсет минути, без да продума през цялото това време. Единствено очите му се мърдаха, следейки изпълненията на двете привидно безобидни същества, които си играеха под слоя пясък, покриващ пода на залата.
— Господин Колман? — прошепна той накрая.
— Сър?
Без да отмества поглед от търкалящите се в пясъка пред него същества, той заповяда:
— Искам всички да подпишат декларации за неразгласяване на служебна тайна, да бъдат инструктирани в съответния смисъл и да бъдат върнати по поделенията, от които са дошли с изказване на президентска благодарност.
— Да, сър.
Колман отиде при телефона, за да се разпореди, а адютантът застана до своя шеф пред прозореца. Президентът гледаше захласнат.
— Но, господин президент, вие трябва да вземете решение. Какво ще правим с… — Не беше необходимо да жестикулира, за да покаже кого има предвид.
— Взех решението, Шърм. — Той погледна към Маккътчън. — Мога ли да вляза там?
— Абсолютно, сър — каза Маккътчън и застана до президента. — Абсолютно.
Два пъти през последните два часа шум от спалнята принуждаваше новоизбрания президент да спира разказа си. Той замръзваше по заповед на безмълвно вдигания пистолет в ръката на Грег. Когато ставаше ясно, че няма да бъдат обезпокоени, същият пистолет даваше знак разказът да продължи.
Беше разказал всичко с прости думи, сякаш рецитирайки по памет кристално ясните си спомени, които изглеждаше невъзможно да са отпреди близо петдесет години. Не украсяваше разказа с нищо, не изказваше лично мнение, не заемаше страна и не правеше преценка кой е бил крив и кой прав. Просто разказваше на безстрастния слушател пред себе си.
— На следващата нощ отидохме в ранчото на президента на барбекю парти. Айк дори ни връчи специални грамоти за образцова служба. Спомена се, че в местните вестници се появило съобщение — без никакви подробности, естествено… Три месеца по-късно беше направена първата копка на Дриймланд — онова, което медиите нарекоха „Зона-51“. Година по-късно Айк получи нов сърдечен удар — този път прекалено тежък, за да се потулват нещата. Започна да прехвърля все по-голяма част от работата си на други, в това число и „Меджик“. Колман стана шеф на „Меджик-12“ с почти неограничена власт, а аз бях повишен в негов адютант. — Той спря. — Това е. — Но безизразните очи и обвинителното мълчание от страна на госта изискваха още. — Ъ-ъ… през 1968-а се уволних — неохотно продължи Ван Нес. — Всички членове на екипа с трицифрени номера, имахме възможност да сменим имената си. Някои дори се съгласиха да поемат експериментален препарат, разработен в резултат на сътрудничеството с извънземните. Беше нещо като… мощен хипнотик, позволяващ подмяна на част от истинската памет с измислена. Това ме плашеше, а и понеже имах други планове, аз отказах.