Но също така бе усетила, че човек като него никога няма да покаже това пред когото и да било. В това бе неговата сила… и неговото проклятие.
Правителството — вършейки богохулство според нея — бе задържало телата над два месеца, преди да ги предаде за погребение.
Посещението на Грег при президента бе разрешило този болезнен проблем.
Баба Петеркеш продължаваше да се вглежда в очите, в които четеше толкова много.
— Няма вина. За теб вина няма. Съдба… Бог е искал Меган да върви по този път, както иска ти да вървиш по своя. — Тя го ощипа по бузата. — Дори ти не можеш да откраднеш съдбата на човек. Тя си е негова. — Каза го без емоция, с равен глас. — Сега си важен ти — продължи и вдигна ръката му пред лицето си. — Е-е… твоето време е още далеч. Но съдбата ти е вързана на възел с Магическите очи.
— Значи всичко е било предопределено? — със слаб глас попита той. — Не искам да повярвам в това.
— Няма неизбежни неща. Бог е дал на хората да избират съдбата си. — Тя дрезгаво се засмя. — Ала те правят глупости. Но Бог ги е създал също и за да постъпват умно. Той ти е вдъхнал живот. Ти избирай каквото щеш, но пътят те води да спасиш тези… магически очи.
— Как ми се иска да можех да повярвам в това.
Тя простичко сви рамене.
— Ръката не лъже.
— А опита ли на тях да им гледаш на ръка? — пошегува се Грег.
Старицата поклати глава, сякаш небето бе станало на райе, а тя едва сега бе забелязала.
— Трудна работа. Линия на живота, линия на съдбата, линия на любовта, линии на миналото, настоящето и бъдещето — всичко на места, където не би могло да бъде. И много линии, които не съм виждала никога и никъде!
Грег се засмя, наведе се и я целуна по бузата.
— Ако някой може да познае нещо, този някой си ти. — Той се обърна и тръгна към пустинята.
— Ами да — убедено каза баба Петеркеш, — защо мислиш съм още тук?
Фос и Део го последваха.
Когато стигнаха до края на моравата, видяха там Лукаш, седнал на една скала, на около трийсетина метра навътре в пустинята.
— Успя ли да разбереш за какво става дума? — попита Фос, а Грег махна на младия циганин и кимна. Мускулите по челюстта му играеха.
— Най-вече за политика. — Той спря да върви и мълчаливо се загледа към пустинята. После отиде при Лукаш и седна до него на камъка.
Лукаш внимателно го погледна.
— Добре дошъл на земята при живите — каза той с нов, непознат за околните глас. Глас на помъдрял човек. Глас, в който се долавяше горчивина.
Грег изкриви лице, тупна го по гърба и кимна към пустинята:
— Как са хлапетата?
Вместо отговор, циганинът извади малък рог, насочи го към пустинята, която стигаше до хоризонта, и наду три пъти. Острите изсвирвания проникнаха до мозъка на костите им.
След няколко минути Грег забеляза раздвижването на пясъка. И видя две бабуни да се движат с висока скорост към канарата.
Джо и Макс изскочиха и засипаха дошлите с пясък и камъчета.
Лукаш подаде един от превеждащите терминали на Грег.
ДЖО Е//
ПИКАРО ДОШЪЛ ДОБРЕ//
МАКС Е//
ПИКАРО ЛИПСВА МНОГО//
Грег им се усмихна.
— И вие, момчета, страшно ми липсвахте. Донесъл съм ви нещо. — Той бръкна в джоба на ризата си, извади оттам пластмасово блокче, идентично на онова, което бе взел от сейфа на Кери.
Подхвърли го на Джо, който скочи във въздуха с радостно цвъркане и възбудено свирукане.
— Така правят, когато са много щастливи — с тон на познавач каза Лукаш.
МАКС Е//
НУЛЕВ КОМПОНЕНТ Е ЧАСТ//
ДРУГИ ИМА//
— Не, не още. Но продължаваме да търсим.
Хесперианите го погледнаха и въпреки че бяха извънземни, в големите им детски очи без никакво съмнение имаше благодарност.
ДВАМА СА//
БЛАГОДАРНИ ДВАМА//
ПИКАРО ЗНАЕ//
ТИ//
НИЕ//
ПРИЯТЕЛИ//
ЗАВИНАГИ//
Преди Грег да може да им отговори, дори преди очите му да се бяха напълнили със сълзи, двамата извънземни се гмурнаха под пясъка и отнесоха със себе си втората част на липсващото устройство за насочване.