Нощта се спускаше, а момчето цели двайсет минути захласнато въртя диска на катинарчето. Вслушваше се в прещракванията, надничаше в механизма, предвкусваше мистериите, скрити под черната обвивка.
Сенките се издължаваха, опасностите излизаха на улицата, а момчето с все по-голямо любопитство разглеждаше ключалката. Опитваше се да не обръща внимание на звездното небе, което по необяснима причина го изпълваше със страх. Майка му проклинаше звездите за „всяко шибано нещо, което някога ни се е случвало“. Те светеха като хиляди очи, вперени в него. Наблюдаваха всеки негов ход по-заплашително, отколкото коя да е камера в магазин.
Чу вътре да се затръшва врата и прие това като покана да влезе.
Жената, загърната набързо в басмена рокля, взе от него покупките, преброи рестото и приготви семплото ядене, което щяха да споделят.
— Какво е това там?
— Катинар с комбинационна ключалка „Яле“, модел 114А, мамо.
— И какво ще правиш с него?
— Ще разбера как работи, мамо.
— Някой ден ще спечелиш много пари от това, което правиш с ключалките, помни ми думата — и тя се скри в спалнята, за да се „разсъни“, преди да излезе на улицата.
Времето течеше. Мина час, може би два — малкото момче нямаше как да прецени точно. Но беше време, отдавна беше време майка му да застане на ъгъла долу.
Отиде да я събуди.
Тялото й наполовина се бе изхлузило от леглото. Беше по най-хубавото си бельо, а на бюрото бе метната най-красивата й рокля.
От отпуснатата й ръка висеше забодена спринцовката.
— Мамо?
Знаеше, че е мъртва, познаваше смъртта. Но все пак сложи ухо върху студените й гърди с надежда да чуе сърцето й.
Беше видял в един филм как се прави.
След това близо час остана седнал на скрина, гледаше я и мислеше, мислеше, както никога досега… Но не за майка си. На Грейвсенд авеню мъртвите са си мъртви. Всички го знаеха.
Не.
Мислеше за „дома“.
Мястото, където отвеждаха загубилите се, слабите, побърканите и онези, които си нямаха никого. Мястото, където щяха да отведат и него, след като се разбереше, че е останал сам.
Не се страхуваше да бъде сам, всъщност не знаеше със сигурност какво точно означава думата „страх“. Не го бе чувствал, точно както не бе чувствал почти никаква емоция през краткия си живот. Не изпитваше съжаление или печал. Майка му бе наркоманка, точно какъвто беше и баща му (нищо че според майка му бил бял колежанин), а наркоманите винаги умират.
Но знаеше какво е „дома“. И беше сигурен, че няма да оцелее там.
Трябваха му десет минути, за да претърси двустайния апартамент и да събере малкото неща, които смяташе да вземе със себе си. Неговите ключалки. Чиста риза и здравите джинси, откраднати от майка му в началото на седмицата. Оръфаното книжле, написано от неговия идол. Парите от последния клиент на майка му.
След това прескочи през прозореца и пое отново по пожарната стълба, само че надолу.
Когато стигна до третия етаж, внезапно спря.
Погледна нагоре към отворения прозорец, обърна се и бавно се върна.
Беше по-тежка, отколкото си бе представял, а и крайниците й стърчаха застинали в различни стадии на трупно вкочаняване. Но по някакъв начин малкото момче все пак успя да намести тялото й обратно в леглото, дръпна надолу фустата й и покри голите й гърди със завивката.
Издърпа спринцовката от вдървената й ръка и внимателно скри следата с лейкопласт.
Леко я целуна по челото (и това бе запомнил от филмите) и този път окончателно си тръгна.
Няколко дни по-късно щяха да намерят малко момче на гарата в друг град. Щеше да изглежда изоставено, будещо съжаление, но смело, защото щеше да попита един полицай дали може да остане на гарата, докато мама и татко не дойдат да го вземат.
Снимката му щеше да се появи във всички вестници.
Единайсет семейства — семейства на добри хора, чиито сърца се късаха от съчувствие към мъката на хлапето — щяха да изявят желание да го вземат.
Само едно от тях щеше да му даде дом и да му създаде подобие на живот.
И то нямаше да се върне на Грейвсенд авеню почти трийсет години.
Мъжът стоеше там, където някога бе стояло момчето — на клатещата се стълба на пожарния изход, и разглеждаше отвисоко света на своето детство.