И има ли изобщо нещо сериозно зад всичко това? Не става ли дума за търсене на претекст да се разчистят нечии политически авгиеви обори? И ако е така, възможно ли е тогава това да бъде само сложна операция за прикриване на намеренията?
А ако не е, какво би могло да се случи, ако се разчуе за Джо и Макс?
Точно последното бе възможност, която Килбърн отказваше да обмисля.
Чувстваше се стар и немощен.
Не заради непрестанния вътрешен натиск да се доказва на осемдесет и две години в общество, което боготвори двайсет и две годишни младоци.
Не заради епизодичните, а през последното денонощие и постоянни болки в гърдите, напомнящи му, че наближава часът, когато ще трябва да даде отчет пред… За колко много неща имаше да мисли, а трябваше и да поспи.
И определено не заради жестоката истина, че май е единственият останал жив от времената, когато беше в разцвета на силите си.
Не.
Заради работата.
Цели четиридесет години бе живял живот, основаващ се на морални императиви. На истини с корени във времената, когато моралът, доброто и злото, бяха ясни категории. Кристално понятни. Лесно различими.
А през следващите двайсет години бе успял да забрави онези спомени. Уверен, че зад онова, което бе правил или бе заповядвал да бъде направено, е стояла по-висша идея. По-голямо добро.
И ето че бе доживял деня, в който пак му се бяха обадили. Онези… Хората, за които моралът и по-висшият идеал бяха само абстрактни понятия — удобни оръжия за постигане на целта. Когато и ако се наложи.
Трябваше му известно време да преодолее изненадата. Но сега, отпивайки от рядкото кафе в денонощно работещата закусвалня, осъзнаваше колко наивна е била надеждата, че ще го оставят на мира. Разбира се, че са щели да му се обадят. Абсолютно логично — самият той би постъпил по същия начин.
Знаели са всичко за него, естествено. Как иначе? Не са го изпускали от погледа си през цялото време.
Били са наясно къде се е намирал. С какво се е занимавал. В какво е вярвал.
И в какво продължава да вярва.
О, може би конкретните изпълнители не са знаели причината за проследяването, подслушването на телефона, отварянето на кореспонденцията му, компютърните проверки в базите данни. Дявол да го вземе, те едва ли са разбирали истинския смисъл на съобщенията, предназначени за него.
И — в това вече беше напълно сигурен — никога не бяха виждали Джо и Макс.
Зад изпълнителите обаче стояха други. А те вече знаеха причините и бяха виждали когото трябва.
Хора в кабинети с прозорци от пода до тавана. Замислено съзерцаващи вашингтонската „Елипса“, пентагонския „Кор Парк“ или гъстите гори на Ленгли, Вирджиния, които пазеха тайната на… Хм, той не беше съвсем сигурен какво точно скриват.
Но тези анонимни „други“ добре знаеха. И не само че знаеха, но изобщо не възнамеряваха да се отчитат пред хора, още неродени във времената, когато са били взети важни решения. Не се замисляха за лъжите, които се говорят. И правеха каквото бе нужно някои тайни съвсем простичко и без никаква следа да изчезнат в името на националната сигурност и по-висшето добро. Или поне така си казваха, когато се срещаха.
Независимо дали сами вярваха на собствените си приказки.
Въпреки че конкретно за себе си Килбърн знаеше, че си вярва. Вярва като в Бог. Фанатично. Защото той бе от малцината присъствали, вкусили от страха и видели с очите си. И независимо до какви изводи стигаха някои в безстрастните си политически анализи, за да дадат — с може би благородни цели — ход на определени събития, той бе преизпълнен с вътрешната убеденост, че постъпват правилно.
В което бяха убедени и другите.
И сигурно точно заради това му бяха предоставили хора, практически неограничено финансиране и всичката си подкрепа.
С една-единствена цел — Джо и Макс да не бъдат обезпокоявани.
При никакви обстоятелства.
Днес, след като отново бе посетил толкова хора (сред малцината все още живи) и места, онези загърбени спомени се бяха върнали в съзнанието му с пълна сила. Като истинска лавина на всичко преживяно и изстрадано.
Да, налагаше се да проследи докрай всяка нишка.
Да разпита бившите си другари.
Да убие старите си приятели.
Но знаеше, че все още има силите да го направи с онова безразличие, което толкова добре му бе служило в миналото. Способност, за която бе мислил като за окачена и отдавна забравена на стената. Откъсната част от същността на стария Килбърн.