— Дори аз не бих могъл да го кажа по-добре от вас, млада госпожице — изрече с тъжен тон студен глас.
Двамата се извърнаха и сепнато погледнаха към входа на апартамента.
Там, между двама по-млади мъже, стоеше мъж, приблизително на възрастта на Кери. И тримата бяха облечени в тъмни делови костюми, хармониращи с напълно безизразните им лица.
— Отдавна не сме се виждали, Джек — каза възрастният, с лишен от всякакви емоции глас.
Кери не помръдна. По нищо не личеше, че дори диша. Изглеждаше напълно парализиран… с изключение на една малка вена на челото му, която внезапно се изду и запулсира.
— Том?
Момичето премести поглед от единия мъж на другия и сякаш едва сега осъзна, че лежи гола. Сграбчи роклята си и избърса останалия по долната си устна прашец.
— Ей! Не обичам групови изпълнения!
Мъжът, когото Кери бе нарекъл Том, леко кимна:
— Жалко.
В същия миг единият от младите мъже пристъпи към момичето в гръб, обгърна шията й с едната си ръка и натисна главата й настрани с другата. Нещо изпука и след миг той положи мъртвото, отпуснато тяло на пода. Кери не му обърна внимание.
— Аз ли съм следващият?
Том повдигна вежди, усмихна се и бавно се отправи към верандата.
— Предстои да разберем това. — Наведе се над окуляра на телескопа. — Интересна гледка. — Нагласи фокуса. — Отпускал ли си си езика напоследък? — поинтересува се той, без да повдига глава.
— Какво?
— Да речем… стари истории от казармата? Въздишки за доброто старо време, за отдавнашни завоевания… за Джо и Макс, например? — Гласът му беше спокоен, но и странно лишен от всякаква емоция. Сякаш предварително знаеше отговора и само искаше да се увери, че ще бъде такъв, какъвто очаква.
— Не — подчертано бавно отговори Кери и тежко се надигна от пода. — Защо ми е да говоря за тези неща? — И неговият глас бе премерено спокоен, но под спокойствието се долавяше потиснатата в първия момент паника от срещата с човека, умрял преди цели двайсет години.
— Защо наистина. Просто се питах — рече Том и се обърна да огледа вътрешността на дневната.
— А ти?
Том се усмихна, но раздвижването на лицевите му мускули спря до носа, сякаш горната половина на лицето му бе парализирана от изражение на студено безразличие.
— Всъщност, надявам се скоро да ги видя.
Той бавно се върна обратно и спря на сантиметри пред видимо разтреперания мъж. После свали поглед върху тялото на мъртвото момиче.
— Доста е млада за теб, не мислиш ли? — Никакъв отговор. Том сви рамене. — Въпрос на вкус, предполагам. — Той направи драматична пауза, без да отмества поглед от очите на Кери. — Научих, че си развил в себе си странни вкусове през последните няколко години, стари приятелю. Скъпоструващи…
Кери също гледаше право в очите мъжа, когото се бе надявал никога повече да не види през живота си. Когото се бе молил повече да не среща…
— Такава ли била работата? Кокаинът? За нея беше! Това е малка игричка, която играехме. Никога не бих…
— Аз пък — прекъсна го мъжът — така и не се научих. Не можа да ми хареса. Не че ми липсва… апетит. — Двамата младежи се приближиха до Кери от двете му страни и се заеха старателно да го претърсят, а Том безцелно закрачи из стаята. — Апетитът ми обаче е ненаситен. Не искам да ти разказвам какво е необходимо, за да утоля глада си. Но от друга страна, не би било честно да казваме, че са ни забравили, нали така, стари приятелю? И че не се погрижиха добре за нас? Така ли е? — Не изчака отговор от човека, който не можеше да отмести поглед от него, макар вече да бе съблечен чисто гол, а дрехите му внимателно опипани от двамата помощници. — И така, безгрижно си стоях у дома и дундурках правнучето си на коляно до деня, в който ми позвъниха. Вдигнах слушалката и чух в нея глас. Младежки глас. Непознат. — Той замълча за няколко секунди. — Официално звучащ глас. Сещаш се за какъв глас ти говоря, Джек, познат ти е, нали?
Кери едва забележимо кимна, изправен гол-голеничък пред него. Двамата го бяха оставили така, преди да се захванат да разпердушинват елегантно обзаведената дневна.