Аз не отговорих, но той дойде още по-близо. Докато се разполагаше на пейката, която се намира близо до работната ми маса, поведението му беше съвсем непринудено. Протегна крака напред и ги кръстоса в глезените.
— Още ли не можеш да се сетиш кой съм, Уилям? — попита той леко развеселен. Докато говореше, тикна шапката към тила си, така че за първи път можах да видя ясно лицето му. Много години бяха минали, откакто го бях видял за последен път, но го познах незабавно. Времето и превратностите на живота бяха оставили своя отпечатък, но не достатъчно, та да заличат характерните му черти. Подозрението ми бе заменено от сигурност и сърцето ми подскочи в гърдите.
4
Тенил беше напълно наясно с правото на избор. Съзнаваше, че макар учителите й да обичаха да се правят на света вода ненапита и да говорят за осигуряването на равен старт за учениците им, дълбоко в себе си и те бяха убедени, че хора като нея нямат никакъв избор. Поне не истински. Не и правото на избор, с каквото разполагаха самите те и собствените им галени хлапета. В сърцата си и те бяха убедени, че деца като Тенил са осъдени да водят живота, който водеха от раждането си, без надежда за промяна. Така че, независимо от думите, които произнасяха, отношението им говореше на висок глас нещо съвсем различно. Начинът, по който се държаха, говореше: „Ще започнеш да се друсаш и да крадеш, ще забременееш още в пубертета и ще водиш гадно съществувание в някой гнусен комплекс с общински жилища, докато пукнеш преждевременно от пиене, пушене, наркотици или нездравословен живот. За какво ми е тогава да се мъча да ти преподавам каквото и да било?“
Но те не бяха прави. Тенил имаше възможности за избор, макар те да не бяха толкова очевидни и разнообразни като тези на повечето тринайсетгодишни деца. Въпреки това Тенил беше повече от сигурна, че има повече шансове от безнадеждните случаи сред връстниците й в комплекса Маршпул. Затова и не си губеше времето с останалите, когато бягаха от училище. Не я вълнуваха занимания от рода на това да надхитряват охраната в търговските центрове и игралните зали. Не намираше нищо интересно в краденето на разни лъскави парцалчета и евтин грим заедно с хлапашките банди. Не че беше над краденето, просто не я привличаха нещата, които ги интересуваха. Не можеше да си представи, че би убедила бандата на Алиша Греъм да отмъкват томчета с поезия от книжарниците „Уотърстоунс“. Като изключим всичко останало, ако влезеха в книжарница, щяха да се набиват на очи като чичко с костюм на рапърско събиране. Дори само мисълта за това я караше да подбелва очи и да се ухилва присмехулно. Също така нямаше никакво желание да прекарва дните си в някаква мърлява дупка, гледайки филми на крадени дискове заедно с разни нещастници, чиято единствена цел беше да се напушат до оглупяване с трева или да постигнат същия ефект с високоалкохолно ябълково вино и готови коктейли.
Докато Шарън нямаше постоянен приятел и работеше долу в кафенето, положението не беше толкова лошо. Към десет сутринта, когато можеше да бъде сигурна, че леля й е излязла, Тенил се промъкваше обратно у дома, сгушваше се под юргана, който беше целият на буци и четеше, докато часовете приключеха и тя можеше да окупира някой от компютрите в училищната библиотека, да влезе в мрежата и да сърфира из нета. Така се свързваше с други перковци, които четяха поезия и искаха да разговарят за прочетеното. Ако пък закопнееше да чуе човешки глас, се промъкваше на долния етаж, до апартамента на Джейн Грешам. Ако Джейн си беше у дома, обикновено позволяваше на Тенил да се рови из библиотеката й, а ако не беше много заета, понякога двете пиеха кафе и разговаряха. Така ставаше, освен в случаите, когато Джейн я прихванеше и решеше да чете конско на Тенил, че не бивало да бяга от училище. Като че ли пък някой в това бунище, наречено Средно общообразователно училище Маршпул, би могъл някога да я научи на нещо, което да облекчи дори на косъм живота й.