— Съвсем не. Смятаме, че те са й били предадени на съхранение.
— Е, ако е било така, тя сигурно ги е съхранила. Хората от нашия род знаят какво значи дълг — тя изду устни и кимна самодоволно.
— Точно на това се надяваме и ние. Опитваме се да разберем дали тези документи са оцелели до днес, и ако е възможно, да ги разгледаме?
— И на какво се дължи интересът ви?
Джейн се усмихна.
— Ако преценката ми е правилна, става дума за непубликувана поема на Уилям Уърдсуърт. Дълга поема. Иска ми се аз да бъда първият човек, който ще я прочете. Иска ми се да имам и възможността да я разучавам, за да мога после да пиша за нея — тя се опита да заговори още по-убедително. — Ръкописът може да се окаже много ценен, и този, който го притежава, да забогатее от него.
— Ето на, знаех си аз, че сте дошли да ме оберете. Е, млада госпожице, аз не разполагам с нищо интересно за крадене — нито ръкописи, нито скъпоценности, нито дори пари. Вие и вашият приятел си губите времето. Нямам какво повече да ви кажа — тя започна да притваря вратата, но внезапно я отвори отново и добави: — И предайте на Джими Клулоу да уреди някой да дойде утре да ме вземе. Не искам да пропусна погребението на Едит, само защото са забравили, че съществувам.
Този път вратата се затвори докрай и двамата останаха пред нея, вперили погледи в черно боядисаното дърво.
— И аз ви желая приятен ден — измърмори под нос Джейн и се обърна гърбом към къщата. Когато си тръгна, я обзе чувството, че прозорците се взират в нея също като очи. Още един изгубен ден. Още едно безсмислено посещение. Ако всичко продължаваше така, щеше да се наложи да се върне в Лондон, без да може да представи какъвто и да било резултат от двуседмичната научна командировка. Нищо, освен една болезнено пулсираща цицина на тила, няколко рани, синини и драскотини, и опънати до скъсване нерви.
След като Дан я остави във фермата, Джейн реши да се възползва от възможността да провери какво прави Тенил. Намери я свита на кълбо в един ъгъл — напрегната, с ококорени очи.
— Какво ти е? — попита тя, седна до момичето и обви раменете му с ръка.
— Лоша работа — измърмори Тенил.
— Да не би да си се изнервила от постоянното стоене тук?
Тенил се облегна на Джейн.
— Нали помниш, че ти обещах да не излизам?
Джейн настръхна при мисълта, че са възникнали нови неприятности.
Споменът за нападението сякаш бе оголил нервните й окончания.
— Какво е станало?
Тенил се сгуши в закрилящата прегръдка на Джейн.
— Тази нощ отидох до къщата на онази Летиша Браунриг. Когато стигнах там, беше около един часа сутринта. Вратата беше отключена и аз просто си влязох. Само че в дневната заварих някакъв човек.
— О, по дяволите, Тенил! Ами ако се е обадил в полицията?
— Не, ти не ме разбираш. Той беше крадец — държеше фенерче в уста, и ровеше с две ръце в бюрото, което е в дневната. Преглеждаше документи — също както щях да постъпя аз, ако бях стигнала там първа.
Джейн веднага си припомни думите на Джейк. Някой, който бе значително по-безскрупулен от нея, бе твърдо решен да се добере до ръкописа. А Тенил се беше озовала на сцената на престъплението. Сърцето й се качи в гърлото — възможно ли бе това да е същият човек, който се опита да я убие?
— Той успя ли да те види?
— Е, видял е просто някакъв човек. Не мисля, че е успял да ме разгледа добре, поне не достатъчно, за да е сигурен, че аз съм аз, ако разбираш какво имам предвид.
— А на теб стори ли ти се познат?
Тенил направи гримаса.
— Не можах да видя лицето му. Имам само някакви общи впечатления, нали разбираш. Беше доста висок, нито дебел, нито тънък. Струва ми се, че носеше плетена шапка. Ами просто някакъв човек — можеше да е всеки.
— А може ли да е бил Джейк?
Налагаше се да зададе въпроса, макар да не й се искаше да чуе отговора.
— Като че ли не беше той, но не мога да кажа със сигурност. Нали ти казвам, може да е кажи-речи всеки.
— И какво направи ти?
— Избягах. Не спрях да въртя педалите, докато не стигнах тук. Майчице, колко се уплаших! Питах се дали ме е видял достатъчно ясно, за да разбере, че съм чернокожа. Защото, нали разбираш, тук наоколо няма кой знае колко много чернокожи хлапета. А освен това, ако търси същото, което търсиш и ти, най-вероятно те познава. Което пък означава, че най-вероятно има някаква представа коя съм аз. Защото ти вероятно говориш за мен пред хората, нали?