— Така си е. Работата е там, че госпожа Браунриг не е посещавала доста отдавна лекаря си, затова се налага да поразпитаме тук-там, за да се убедим, че няма нищо съмнително. Казвате, че сте се видели с нея във вторник?
— Да. Стори ми се, че се чувстваше добре. Даже беше доста жизнерадостна.
— Е, имала е проблеми със сърцето, но напоследък действително се чувствала добре. Тъй или иначе, вие не сте последният човек, който я е видял жива. Вчера снаха й занесла нещо за ядене, така че разполагаме с още по-скорошни впечатления от вашите. Просто ми се струва някак странно, това е всичко.
— Кое намирате за странно? — Джейн почувства, че кожата й настръхва. Тъкмо спокойният му, почти безразличен тон я плашеше.
— Фактът, че за седмицата това е четвърта смърт, свързана по някакъв начин с вас — каза той направо.
Джейн не отговори. Не можа да се сети за отговор, който не би прозвучал фалшиво.
— Едит Клулоу, Тили Суейн, Еди Феърфийлд, а сега и Лети Браунриг. Доколкото ми е известно, тези четири имена фигурират в един ваш списък.
— Така е, защото същите четири имена фигурират в едно и също родословно дърво. Единствената, която познавах отпреди, беше Едит Клулоу, а тя почина, преди да имам възможността да разговарям с нея. Ако във всичко това наистина има нещо съмнително, не ви ли се струва, че трябва да се поинтересувате по-скоро от някои местни жители?
Джейн съзнаваше, че говори така, сякаш се оправдава, но аргументът наистина й се струваше солиден.
— Думите ви биха били основателни, ако всичко не бе започнало едва след като вие сте се появили и сте започнали да разпитвате наоколо за някакъв изчезнал ръкопис.
— Ето ви още една причина да се занимаете с роднините им. Ако ръкописът съществува, той струва много пари. Говорим за седемцифрени числа, инспекторе. Ако бях склонна да убивам, такава цифра вероятно би ме убедила да рискувам.
— Може и така да е.
— Освен това, доколкото ми е известно, в първите три случая смъртта е настъпила по естествени причини. Затова продължавам да не разбирам защо ме разпитвате.
Ригстън се покашля.
— Три за късмет, така казват хората, нали? Е, аз сега се занимавам с четвъртия случай и инстинктът ми подсказва, че си имам работа с нещо по-различно от обикновено съвпадение. И каквото и да е то, вие сте някъде в основата му, доктор Грешам. Пак ще си поговорим.
— И аз пак ще ви отговоря по същия начин.
— Тенил обаждала ли се е? — попита той неочаквано, като отново успя да я притесни.
— Не — каза тя категорично. — Дочуване, инспектор Ригстън.
Сърцето й се блъскаше в гърдите, в синхрон с пулсиращата болка в главата й. Едит, Тили, Еди, а сега и Лети. И четиримата мъртви. Първите четирима души в нейния списък бяха мъртви. Думите на Джейк отекнаха отново в главата й: „… и са готови на какво ли не, за да те изпреварят“. Кои бяха тези хора? Възможно ли бе да убият четирима души в преследване на нещо, което в крайна сметка можеше да се окаже просто плод на нейното въображение? По дяволите — дори едно убийство беше малко прекалено за една поема. Четири убийства — това звучеше невероятно.
Но съществуваше и още едно доказателство — нападението над нея, нападение, за което вече нямаше как да разкаже на Ригстън. Това поне беше сигурно — той и без това вече я приемаше за заподозряна. Струваше й се изключено той да повярва в съществуването на някакво неизвестно лице, което я е нападнало.
Тя тръгна към кухнята, залитайки, и се отпусна с последни сили на един стол. Трябваше да поговори с Дан. Набра номера му и той отговори при третото позвъняване.
— Не мога да разговарям в момента — започна той. — Може ли да се срещнем в Кезик след един час?
— Да — каза уморено Джейн. — Къде?
От другата страна се чу приглушен разговор. Стори й се, че разпознава гласа на Джими.
— Долу, при езерото. На паркинга по пътя към Фрайърс Краг. Съгласна ли си?
— Ще бъда там след един час — Джейн продължи да се взира в телефона, сякаш очакваше от него някакви сигурни напътствия. Съмненията я гнетяха, а тя нямаше представа с кого би могла да ги сподели. Със сигурност не можеше да се обърне към Ригстън. Беше го преценила като човек, който няма да се хване на полуистини — а тя не можеше да му предложи нещо друго. Но не можеше и да продължава да мълчи. Ако някой избиваше стари хора, тя беше длъжна да направи необходимото, за да не останат убийствата незабелязани и да се разбере какво става всъщност.