— Как така сте все още редови полицай? Не съм привикнала да слушам униформени полицаи да разсъждават по философски въпроси.
— Харесва ми да бъда униформен — отвърна той. — Така общувам повече с хора вместо с документи, не ме е грижа за политиката, нито пък се старая да угаждам на големите шефове. Когато се прибера у дома, не нося със себе си бремето на ръководен кадър. Такъв живот ми харесва.
— Някои биха го нарекли липса на амбиция — каза Ривър. Внезапно нещо привлече вниманието й и тя престана да слуша думите му. Приведе се по-ниско, за да види нещо, после посегна към лупата. — Това е интересно — измърмори тя.
— Какво е интересно? — осведоми се полицаят.
— Едва забележима синина точно над каротидния синус — каза тя и му посочи мястото.
— Странно място за синина — отбеляза той. — Искам да кажа, човек не би се ударил на такова място. Каква е причината според вас? Дали някой не се е опитал да я удуши?
Ривър поклати глава.
— Не мисля. Липсват останалите белези, които би трябвало да има в такъв случай. Е, когато я отворя, ще ни стане по-ясно.
Но увереността на Ривър не се оправда от развитието на аутопсията. Накрая тя остави асистента си да зашие разреза и се обърна към полицая, за да го уведоми за заключението си.
— Най-обикновено спиране на сърцето. Забелязват се признаци на кардиомиопатия, артериите са доста запушени, сърцето чисто и просто е отказало.
— Но нали в крайна сметка това е универсалната причина за смърт? — попита полицаят — философ.
— Да, но сърцето спира по най-различни причини. В отсъствието на друга очевидна причина за това, като например рана от огнестрелно оръжие, следи от отрова или признаци, че човекът е бил удушен, ни остава единственото заключение — спиране на сърдечната дейност.
— Добре. Значи можем да очакваме и смъртния акт, нали?
— Ще се погрижа — Ривър смъкна гумените ръкавици. На пръв поглед нямаше нищо подозрително около смъртта на Лети Браунриг, но някаква тревожна мисъл продължаваше да я гризе. Обратно на очакванията й, съмненията, изказани от Джейн Грешам, не се изпариха след аутопсията. Това, което възнамеряваше да стори сега, беше изцяло извън нейната сфера на дейност и в разрез с професионалните норми, но тя държеше да се успокои напълно.
Веднага след като полицаят си тръгна, тя се преоблече в ежедневните си дрехи и тръгна обратно към „Гибсънс“. Тя кимна на младия мъж, който посрещаше опечалените, и тръгна към залите, в които изнасяха телата на покойниците. Когато надникна в залата, където лежеше Тили Суейн, видя там някаква жена на средна възраст, седнала с приведена глава на един от столовете. Ривър се измъкна обратно в коридора и се упъти към Еди Феърфийлд.
В залата цареше тържествена пустота. Късното следобедно слънце хвърляше ярко петно върху тялото и му придаваше цвят. Ривър отиде бързо до ковчега и погледна вътре. Около врата на Еди имаше висока бяла яка, но една секунда й беше достатъчна, за да я измести и да погледне под нея. Извади лупата и се загледа по-внимателно. Беше почти незабележимо, но го имаше — малкото синьо петънце върху каротидния синус, съответстващо приблизително на върховете на два пръста.
— О, по дяволите — измърмори Ривър. Измъкна фотоапарата си и направи цяла поредица снимки — първо синината в едър план, а после я засне и по-отдалеч, за да не може да съществува съмнение, че е открита върху тялото на Еди Феърфийлд.
— По дяволите — повтори тя и върна яката на мястото й.
Когато се озова отново в коридора, тя потърси младия служител на агенцията и попита:
— Къде е Едит Клулоу?
— Ковчегът е затворен, всичко е готово за утрешното погребение — отвърна той лаконично.
Ривър му се усмихна очарователно.
— Има ли някаква възможност да го отворите заради мен?
Той трепна леко, като че ли тя му бе предложила някакъв неприемлив сексуален контакт.
— Защо ви е? Доколкото знам, вие имате работа само с тялото от тресавището?
— Наречете го професионално любопитство, ако искате — каза тя. — Имам една теория, затова трябва да проверя нещо. Трябват ми само пет минути.
Той я изгледа колебливо.
— Всъщност не би трябвало…
Тя постави ръка над лакътя му.
— Напълно ви разбирам, но ви моля да ми се доверите. Ако греша, никой нищо няма да разбере. Но ако съм права, по този начин ще спестим много мъка на близките й. Никой не обича да нарежда ексхумация…
Той видимо се стресна.