Вратата на дневната се отвори и вътре влезе Шарън, плетейки неуверено крака, с глуповата пиянска усмивка на лицето. Млечнокафявата й кожа се беше зачервила, а някакъв мъж я държеше през кръста. Когато видя Тенил, веселието й се изпари и тя се смръщи.
— К’во правиш тук? — попита Шарън.
— Тук живея — отвърна Тенил.
Над рамото на Шарън се появи мъжко лице — по него бе изписано нещо средно между нетърпение и любопитство.
— А кой е това? — изфъфли той. В усмивката му се прокрадваше похотливост.
— Племенницата ми. Казах ти за нея, не помниш ли? — Шарън несъмнено беше ядосана.
Мъжът отпусна ръце от кръста на Шарън, заобиколи я и влезе в стаята. Тенил установи, че изражението му й е познато — беше виждала да гледат така други момичета, но нея никога, вероятно защото безличните дрехи, които носеше на улицата, по-скоро прикриваха добре развитата й отскоро фигура, вместо да я подчертават. Но тук, у дома, тя беше смъкнала всичко и бе останала по тениска и тесни джинси. И интересът на този мъж към фигурата й беше толкова очевиден, колкото бе очевидно това, че Шарън беше пийнала в някоя от отворените следобед кръчми. На Тенил това никак не й се понрави.
— Е, малка племеннице, имаш ли си име? — мъжът пристъпи по-наблизо, поставил небрежно една ръка на хълбока на Шарън.
— Тенил — измънка момичето с нежелание.
— Хубаво име за хубаво момиче.
— А твоето какво е? — попита рязко Тенил.
Той се ухили, разкривайки златна коронка на кучешкия си зъб, и каза:
— Аз съм Джино, като Джино Уошингтън.
Тенил се запита дали от нея се очаква да се впечатли от име, което не бе чувала никога досега. Тя повдигна вежди с едва прикрито презрение.
— И кой е той?
Той се престори на учуден.
— Никога ли не си чувала за Джино? Момиченце, ти съвсем нищо не знаеш. Джино беше най-великият соул певец, родил се в тая забравена от Бога страна.
Шарън, раздразнена, че вниманието му до такава степен се е отклонило от нея, се намеси.
— Нямаш ли си някаква своя работа? — попита тя кисело.
Благодарна, че това й даваше възможност да се измъкне, Тенил се опита да се промъкне до вратата. Но Джино не помръдваше. Тенил трябваше да го заобиколи. Шарън се отмести встрани и въздъхна раздразнено през зъби. Най-сетне Тенил се озова в коридора, на свобода, и внезапно осъзна колко забързано е дишането й.
Това беше само началото. В присъствието на Джино, когато не успееше да се измъкне незабавно, Тенил се чувстваше винаги смутена и притеснена. Общо взето, гледаше да не се мярка пред очите му, но с всяка седмица това ставаше все по-трудно. Започна да става ясно, че той няма намерение да зареже Шарън в близкото бъдеще. Три седмици по-късно той практически се беше нанесъл у тях. Когато Шарън си беше у дома, той винаги беше там, а понякога оставаше и след като тя излезеше на работа. Тенил започна да прекарва все повече и повече време вън от апартамента; стоеше у Джейн, когато това беше възможно, а когато не беше — по ветровитите коридори и влажните стълбища в жилищните блокове. Опитваше се да се самозалъгва, че постъпва така по свой избор така бе по-добре, отколкото да формулира безименния страх, който не искаше да признае и пред себе си.
Но не можеше да се самозаблуждава до безкрайност. Рано или късно леля й трябваше да застъпи нощна смяна, и когато тази седмица наближи, Тенил чу без особено учудване съобщението на Шарън, че Джино щял да спи у тях, за да я пази. Не се изненада, само почувства в стомаха си горещия спазъм на страха.
— Когато си работила нощем преди, никой не ме е пазил — беше възразила Тенил.
— Да не мислиш, че ми е било лесно да те оставям сама? — заяви предизвикателно Шарън.
— Не съм бебе, нямам нужда от бавачка.
— Все още си малка и по закон нямам право да те оставям сама. Ще се чувствам по-добре, ако знам, че има някой при теб — Шарън започна да събира гримовете си и да ги тъпче в чантата — имитация на „Луи Вюитон“, която Джино й беше подарил. Беше се надул като паун, когато й я поднесе, а Тенил го наблюдаваше с презрение, защото й беше ясно, че е купил чантата за дребни пари от някоя пазарска сергия.
— Никога не си се притеснявала да ме оставяш преди. Заключваш ме тук сама, откакто навърших осем години.