— Не ме учи как да си върша работата, Джими.
— Все някой трябва да го направи — отвърна Джими презрително. — Ако не беше Джейн, Джени още щеше да си стои у дома и да чака убиецът да се появи. А сега ме извинете, обещах да й занеса нещо за пиене — той се обърна и видя, че Джени стои на прага на стаята. За първи път през днешния ден на лицето й бе изгряла усмивка.
— Добре казано, моето момче. Очаквах нещо по-добро от теб Юън Ригстън. Ако не беше Джими, можех вече да лежа мъртва в леглото си. Крайно време е да престанеш да се занимаваш с глупости. Джими, ще ми покажеш ли къде е стаята за гости на Алис?
Тенил водеше вътрешна битка. По време на последните си две излизания понесе два тежки шока и никак не й се искаше това да се потрети. Но все още беше убедена, че е длъжница на Джейн, задето тя се бе грижила за нея. Освен това не издържаше да стои постоянно в затворено помещение. И след като така или иначе се налагаше да поизлезе, защо да не свърши и нещо полезно? Пък и надали имаше реален шанс да се натъква на крадец две вечери подред.
В крайна сметка решението дойде от само себе си. Вече беше привикнала да спи друго време, а не нощем, затова и сега сънят не идваше в обичайните часове. Малко преди полунощ тя се отказа да се върти в спалния чувал, опитвайки се да заспи, и потегли към Конистън. Отне й доста време да открие Копърхед Котидж, но когато намери къщата установи с облекчение, че липсват близки съседи — това щеше да й бъде от полза, защото надали щеше да успее да влезе лесно. След продължителни опити да разбие ключалките на предната и задната врата, Тенил се предаде. Всички прозорци също бяха здраво затворени. Тя обикаляше къщата, опитвайки се отчаяно да измисли някакъв начин да проникне вътре, и вече бе почти готова да се откаже.
Една котка й показа пътя. Дългокосместа бяла котка, която излетя като стрела от храсталака, скочи на една градинска пейка, а оттам — на покрива на малка пристройка, който достигаше до стрехата на къщата. Котката задраска нагоре по каменните плочи, а после скочи на перваза на един прозорец и изчезна вътре. Тогава Тенил забеляза, че този прозорец е леко открехнат. Тя стъпи на облегалката на пейката и се хвана за водосточната тръба. Тръбата се заклати, но издържа тежестта й. При третия опит тя успя да се изтегли на покрива, после запълзя предпазливо по хлъзгавите плочи, ругаейки под нос.
Когато стигна прозореца, се вкопчи в рамката му, сякаш се беше добрала до спасителен пояс в бурно море. Надникна вътре, но не посмя да го вдигне нагоре, защото можеше да се окаже, че стаята е спалня на старицата. Не можа да види кой знае какво, но то беше достатъчно, за да се убеди, че стаята е празна — голият матрак на леглото с метални табли беше единственото доказателство, че това някога наистина е било спалня.
Тенил се опря здраво на стрехата и повдигна прозореца нагоре. Той проскърца, но не достатъчно силно, за да я стресне. Тенил се плъзна под него и скочи безшумно върху килима. Прекоси предпазливо стаята и едва не се препъна в бялата котка, която се усука, мъркайки, около глезените й.
На площадката имаше още котки — жълтеникавите им очи светеха в тъмното. Миришеше слабо на котешка урина и престояло месо. За свое учудване Тенил забеляза, че всички врати на етажа са отворени, и видя ясно, че завесите не са спуснати в нито една от стаите. Обиколи набързо горния и долния етаж и се увери, че къщата е празна. Тя въздъхна облекчено. Поне този път задачата й щеше да бъде лесна.
Започна от единствената спалня, която явно бе обитавана. Претърси я основно, но не откри нищо интересно. Във втората спалня резултатът беше същият. Затова пък в третата откри старо ковчеже с бакърен обков. В него нямаше нищо друго, освен снимки. Но когато Тенил извади всички снимки, забеляза, че ковчежето е по-плитко отвътре, отколкото изглеждаше от външната страна. Реши да рискува, изнесе го на стълбищната площадка, затвори всички врати и запали лампата. Когато огледа дъното по-внимателно, забеляза в единия му ъгъл тъничка кожена халка. Пъхна пръст в нея, дръпна и цялото дъно се вдигна, откривайки тайник, дълбок не повече от три сантиметра.
Тенил измъкна оттам тъничък сноп хартия. Хартията беше плътна, пожълтяла по ъглите, и бе станала трошлива от годините. Листовете бяха изписани от край до край със старомоден почерк, всички букви бяха украсени със заврънкулки. Първоначално не може да разбере нищо, но после изведнъж разчете встъпителните думи.