Днес си припомних времето, което прекарахме в Олфоксдън, както и подозренията, насочени към Колридж и мен, а именно, че сме били вражески агенти, и че сме събирали сведения като шпиони на Бонапарт. Спомням си и как Колридж настояваше, че здравият разум не би допуснал някой да повярва на такова предположение, че поети не биха били годни за такова начинание. Че всичко, което виждаме пред себе си, ние приемаме като материал за стиховете си, и че не бихме укривали тайни, ако те биха ни послужили да следваме призванието си.
Това е моментът, когато би трябвало да отекнат фанфари, помисли си тя замаяно — или барабани, или някой да запее „Алилуя!“ Това беше мигът на истината. Това, което държеше в ръце, бе писано от един от най-великите поети на този свят — и надали имаше човек, който да го е виждал. А тя го докосваше, вдъхваше миризмата на хартията, четеше го. Макар че по-скоро би умряла, отколкото да си го признае, тя действително бе обзета от истински възторг, граничещ с екзалтация. Седна на пода и започна да попива алчно написаното.
Нямаше представа колко дълго бе седяла така, свита на пода. Беше опиянена от вълнение, но най-сетне дойде на себе си и осъзна, че трябва да побърза да отиде при Джейн и да й съобщи новината. Обзе я изкушение да вземе със себе си целия ръкопис, но схвана инстинктивно, че такова решение би било погрешно. Порови се из листата, за да провери дали между записките в проза не е пъхната поемата — но стихове нямаше. Единственото, което откри, бяха бележки. Дали пък да не вземеше някой лист от средата на купчината — така Джейн щеше да й повярва, че казва истината. Щеше да бъде възнаградена за всичките си усилия, когато видеше как ще се измени лицето й, щом осъзнае какво държи в ръцете си.
Тенил избра произволно една страница и я пъхна внимателно между тениската и пуловера си. После прибра всичко така, както го бе намерила, и върна ковчежето на мястото му, като внимаваше да не остави следи в праха около него. Още бе като зашеметена от възторг, когато се упъти към прозореца, през който излизаха котките.
Студеният нощен въздух и съзнанието, че ще трябва да слезе по някакъв начин от покрива я отрезвиха. Щом излезе през прозореца, го смъкна до първоначалното му положение и се плъзна по корем на плочите, а после запълзя внимателно, сантиметър по сантиметър, надолу по покрива. Когато стигна до самия ръб, разбра, че ще трябва да скочи направо на земята — пейката беше прекалено далеч от стената, за да разчита, че ще може да се спусне върху нея.
Беше й все едно. Чувстваше се непобедима. Увисна на улука, после се пусна — височината на къщата бе едва няколко фута, затова и Тенил се приземи леко върху меката пръст. Докато се изправяше, залитайки, нечии ръце паднаха тежко върху раменете й. Тя изръмжа и започна да се боричка, опитвайки се да се освободи, но усилията й бяха безсмислени. Противниците й бяха по-високи, по-тежки и по-силни. Само след секунди тя лежеше по лице в пръстта, а ръцете й бяха извити на гърба й.
Почувства докосването на студена пластмаса, после някакъв глас произнесе:
— Арестувам ви по подозрение в кражба.
Тенил направи гневна гримаса.
— О, по дяволите!
Скривалището ми гарантираше някаква сигурност, която ми бе много необходима, тъй като — излишно е да подчертавам — в моето състояние не можех нито да натоваря лодка, нито пък да вдигна платна и да потегля през опасните води около Питкеърн. Нямах друг избор, освен да остана там в продължение на няколко дни, измъчван от треска и изтощен. Главата ме болеше непрестанно, раната на рамото ме измъчваше. Под прикритието на нощта слизах с голяма мъка до водата, за да промия раната си — но нямах смелост за нещо повече. Знаех, че единственият ми шанс за оцеляване бе да изчезна напълно от погледите на туземците. Те бяха прекалено наивни, за да стигнат до извода, че може и да съм оживял, след като ме бяха оставили, убедени в смъртта ми. Що се отнася до изчезването на тялото ми, разчитах, че Изабела ще съчини някаква история — така и трябва да бе сторила, защото не забелязах никакви признаци, че са тръгнали да ме търсят.
39
Ригстън се взираше ядосано в упоритото дете, което седеше от другата страна на масата. Наложи се да изчака появата на предвидения от закона възрастен свидетел, преди да започне разпита, а човекът от социалните служби се бе забавил. Хлапето бе прекарало три часа в килията, където бе имало възможност да обмисли положението си. Той се надяваше престоят в килията да я е посплашил.