— Искам да се обадя по телефона — каза тя отново с треперещ глас.
— Ако това не е извършено от теб и Тенил, Джейн, кой е този човек, който държи толкова много на този къс хартия, та би извършил убийство заради него? Кой, освен теб е запознат с изходната точка на търсенията ти?
Сега Ригстън говореше по-меко, жестовете му не бяха толкова заплашителни.
Колкото и да бе зашеметена, тя забеляза, че той се обърна към нея с малкото й име. Опитваше се да я накара да заговори. Но тя можеше да отговори на въпроса му, без да излага на риск себе си или Тенил.
— Почти всички роднини на Едит Клулоу — отвърна тя. — Всички присъстваха, когато разговарях с Алис.
Ригстън поклати глава.
— Беше добър опит, но не мина. Интересуват ме имената на хора, които са знаели това преди Едит да бъде убита.
— Брат ми се беше обадил на Едит в събота сутринта, за да я пита дали не разполага с някакви семейни документи. Сигурна съм, че още тогава тя е разказала на някои от роднините си. Те винаги са поддържали много близки отношения. Но съм сигурна, че сега никой няма да си признае, ако е научил нещо от Едит.
Ригстън веднага се вкопчи в научения факт.
— Значи Матю е знаел?
Джейн въздъхна.
— Да. Знаеха и моят колега Дан Сийборн, Антъни Катоу от центъра „Уърдсуърт“, както и един търговец на стари ръкописи на име Джейк Хартнел. За него не съм сигурна какво знае и кога точно го е научил, но със сигурност знае нещо — а изредените имена съставят нещо като списък на най-неподходящите за убийци хора сред всички, които познавам. Трябва да има някой друг, някой напълно лишен от скрупули, за разлика от тях.
— Някой като Тенил? — подсказа Ригстън.
Джейн продължи да се взира в листа. Беше мечтала да го държи в ръцете си, но не си бе представяла, че това ще й се случи в стая за разпити в полицията. Как се бе стигнало дотук? Тя вдигна поглед към Ригстън и каза:
— Вчера някой направи опит да ме убие и този някой със сигурност не беше Тенил.
Ригстън я изгледа скептично.
— Колко удобно за теб. Да не би още един пиян шофьор да се е опитал да те блъсне с колата си?
Джейн притисна ръка към устата си.
— Господи! Изобщо не се бях сетила за това! Това трябва да е бил първият му опит!
— Май наистина се опитваш да се заловиш и за сламка — отбеляза саркастично Юън.
— Говоря напълно сериозно — настоя тя. — Бях тръгнала да се поразходя нагоре съм Лангмиърския водопад. Седях на ръба на скалната площадка над водопада — винаги правя така, когато се кача горе, от години. Тогава някой се приближи зад гърба ми и ме удари по главата. Паднах във водопада. Имах късмет, че Дерек Туейт ме е видял да падам и ме измъкна от водата с помощта на кучето си. В противен случай щях да се удавя.
— Можела си да изчакаш и да скочиш, когато си била убедена, че ще има кой да те види и да те спаси — каза Ригстън, точно както бе предвидила Джейн.
Тя се приведе напред и раздели къдриците си, за да покаже цицината, която още я наболяваше.
— Не бих могла да си направя и това, нали?
— Не е напълно невъзможно — възрази Ригстън. — Може да си си блъснала главата в някое дърво или нещо подобно.
Джейн удари с юмрук по масата.
— Защо не искате да ми повярвате?
— Защото ми е трудно да гласувам доверие на вас двете с Тенил.
— Добре, край. Няма да кажа нито дума, докато не ми позволите да разговарям по телефона.
— Сигурна ли си? — попита Ригстън. — Защото сега имат възможност да отървеш Тенил от обвинение в извършването на четири убийства. Ако държиш на казаното, тя е загубена. С нейния произход отговаря идеално на условията. Ако не признаеш, че е вършела това, което е вършела, по твое настояване, тя няма никакъв шанс. Ще понесе съвсем сама цялата вина.
Джейн беше на косъм да се подаде. Здравият й разум отстъпваше пред чувството за вина и отговорността, която изпитваше към детето. Но в последния миг се възпря.
— Искам да проведа телефонния разговор, на който имам право — настоя тя.
Ригстън стана.
— Да бъде така, както искаш. Някой ще те заведе до приемната, можеш да се обадиш оттам.
След известно време се почувствах достатъчно възстановен, за да осъществя докрай бягството си. Изчаках първата нощ, в която нямаше силен вятър и морето беше спокойно, и натоварих по-малката от двете лодки с провизиите си. Лявата ръка все още не можеше да ми служи, затова ми беше много трудно да извлека лодката до водата, а когато се качих на нея, не ми беше лесно да работя с греблата. За щастие туземците бяха издялали гребла с двойни лопати, защото така и не успяха да свикнат с нашия начин на гребане. Беше ми по-удобно да греба с единичното гребло, и макар да се придвижвах мъчително бавно, когато първите проблясъци на зората осветиха хоризонта, бях далеч от залива Баунти и можех спокойно да вдигна платното на импровизираната мачта. Хвърлих последен поглед към моя неосъществен Рай, после решително му обърнах гръб и се насочих към Тихия океан. Облекчение и ужас нахлуха едновременно в сърцето ми.