Джейн Грешам се взираше в това, което бе написала, после го задраска с такова нетърпеливо ожесточение, че писалката разкъса хартията и писецът се изкриви. „Този отвратителен Джейк“, каза си тя гневно. Беше зряла жена, не някакво вехнещо от любов момиченце. Неумелите опити за хленч в мерена реч бяха нещо, от което би трябвало да се е отказала още преди години. Още когато взе първата си научна степен, беше осъзнала, че никога няма да стане поетеса. Това, което наистина умееше, бе да изучава поезията, писана от други хора; да интерпретира тяхната работа, да проследява тематичните връзки в техните стихове и да ги разкрива в цялата им сложност пред тези, които бяха по-назад от нея в това отношение — поне така се надяваше.
— Проклетият му Джейк! — каза тя гласно, смачка яростно хартията и я хвърли в кошчето. Не беше достоен да хаби заради него силата на интелекта си. Не беше достоен и да извиква онази позната болка, която забиваше ноктестата си лапа в сърцето й при мисълта за него.
В желанието си да пропъди мисълта за Джейк, Джейн се обърна към купчината дискове, струпана до бюрото й в миниатюрната стая, която по стандарта за общинските жилища се определяше като спалня, но тя я бе нарекла със съзнателна претенциозност свой кабинет. Запрехвърля заглавията, търсейки умишлено най-отдолу в купчината. Трябваше й нещо, което нямаше да извика асоциации с… какъв беше той всъщност? Бивш приятел? Някогашно гадже? Отсъстващ любовник? Кой би могъл да каже? Тя със сигурност не би могла. Но пък дълбоко се съмняваше, че той изобщо се е сетил за нея дори веднъж през последните седмици. Мърморейки под нос, тя избра „Балади за убийства“ на Ник Кейв и пъхна диска в компютъра си. Мрачният глас на Ник Кейв, подобен на гърлено ръмжене, дотолкова подхождаше на настроението й, че по някакъв парадоксален начин й подейства като противоотрова. След малко Джейн установи, че на устните й неволно се е изписало подобие на усмивка.
Тя взе отново книгата, която се опитваше да чете, преди Джейк Хартнел да нахлуе в съзнанието й. Изминаха само няколко минути, докато й стана ясно колко се е отдалечила от темата в мислите си. Отново се ядоса на себе си и затвори шумно книгата. Щеше да се наложи писмата, писани от Уърдсуърт през 1807 година, да почакат.
Преди да бе решила с какво друго да се заеме, алармата на мобилния й телефон записука. Джейн се намръщи, свери часовника на телефона с часовника на китката си и измърмори:
— Дяволите да го вземат.
Кога беше станало единайсет и половина? Как се изниза цялата сутрин?
— Проклетият му Джейк — повтори тя, скочи на крака и изключи компютъра. Беше пропиляла толкова време в напразни копнежи по него, а имаше далеч по-важни неща, които би трябвало да я вълнуват. Взе чантата си и отиде в другата стая, която се водеше за дневна, но Джейн я използваше и за спалня, тъй като предпочиташе да разполага с отделно помещение за работа. Поради това водеше останалата част от живота си в доста ограничено пространство, но това й се струваше малка цена за лукса да разполага с място, на което да разхвърля спокойно книгите и текстовете си, без да трябва да ги мести всеки път, когато се налагаше да се храни или да спи.
Стаята беше много мъничка дори за нейния спартански начин на живот. Разтегателният диван, макар и неразгънат в момента, все пак заемаше по-голямата част от пространството. До отсрещната стена бе прилепена маса с три дървени стола, прибрани под нея. Високо на едната стена беше поставен малък телевизор, в най-далечния ъгъл имаше безформено меко кресло. Но стаята беше чиста, боядисана в меки, свежи светлозелени тонове. На стената срещу дивана висяха цяла поредица цветни снимки на Езерната област, увеличени до размер А3 и ламинирани. В самото сърце на пейзажа се виждаше фермата Грешъм — мястото, където нейният род се бореше да свързва двата края от незапомнени времена. Независимо от гледката, която се разкриваше от прозореца на жилището, Джейн можеше всяка сутрин със събуждането си да вижда света, в който бе израснала, света, който все още й липсваше през всеки ден, прекаран в големия град.
Тя смъкна панталоните и горнището на анцуга, и нахлузи вместо това тесни черни джинси и черен пуловер с остро деколте, който подчертаваше пищния й бюст. Не би избрала доброволно точно такъв стил на обличане, но от опит знаеше, че ако подчертаеше плюсовете на фигурата си, получаваше по-големи бакшиши от клиентите. За щастие, тъй като кожата й беше по-скоро мургава, черните дрехи не й придаваха мъртвешки вид, а колегата й Хари я уверяваше, че обратно на първоначалното й убеждение, не всички гънки на тялото й се очертават от тесния пуловер. Хвърли поглед през прозореца, за да разбере какво е времето, смъкна якето от промазана тъкан от закачалката и тръгна към външната врата. Якето нямаше никакви претенции за елегантност, но на нея й беше все едно — в този порой я вълнуваше само дали ще успее да отиде на работа, без да се намокри и да премръзне.