— Да се надяваме. А сега, преди да хукнете да изпробвате сценичния си грим, няма да е зле да хвърлите един поглед на това — той й подаде челюстта с жест, който тя оцени като израз на помирение. — Малко съм озадачен от начина на износване на кътниците.
Съзнавайки, че не е способна да се заеме със собствената си работа, Джейн Грешам се опитваше да насочи мислите си към семинарното занятие, което трябваше да води с първокурсниците идущата седмица. Темата беше ролята на измамния патос в поезията на романтиците. До такава степен й липсваше вдъхновение, че стигна дотам да се рови из годишниците на Обществото по съвременни езици, с надеждата, че би попаднала на нещо, което поне малко да й помогне да организира семинара. Беше се зачела в една забележително скучна публикация за ранното творчество на Колридж, когато главата на Дан се появи над преградата на библиотечната банка.
— Знаех си, че ще те намеря тук — заяви той самодоволно.
— Не е кой знае какво постижение на логиката — отвърна въздържано Джейн, — като се има предвид, че винаги сядам на едно и също място.
Той заобиколи преградата, за да застане до нея, и изкриви лице, като видя годишниците на Обществото по съвременни езици.
— Божичко! Щом си стигнала до годишниците, трябва да си на ръба на отчаянието.
Джейн бутна книгата настрани.
— Вече съм прекрачила ръба.
— Позволи ми тогава да те отведа оттук и да те почерпя едно кафе.
— Не бива. Трябва да подготвя семинара.
Дан повдигна вежди и изкриви надолу ъгълчетата на устата си.
— Можеш да ми вярваш, че ще се почувстваш по-добре след една бърза инжекция с кофеин и половин час, прекаран в моята компания.
Преустановявайки привидната си съпротива, Джейн стана и пъхна химикалката в джоба си.
— Ще оставя бележките си тук — каза тя, подчертавайки, че склонността й да бъде отклонявана от работата си има граници.
Без повече разговори те напуснаха библиотеката и завиха зад ъгъла, към кръчмата „Мечка и Тояга“. Там сервираха прилично кафе и за разлика от студентския стол все още позволяваха на пушачите да се поддават на порока си. Джейн се поободри, когато Дан се появи в избраното от тях ъглово сепаре с две големи чаши мока, увенчани с пирамиди от сметана.
— Лош човек си ти — заяви тя.
— Не съм привърженик на половинчатите мерки.
— Не мога да разбера как поддържаш такава стройна фигура — оплака се Джейн, хвърляйки поглед на стегнатия му корем под бялата тениска.
— Много спорт, скъпа. Да не забравяме и цигарите — те убиват апетита.
— Не само апетита, а и тези от нас, които трябва да се примиряват с твоето пушене.
Джейн отпи доволно от кафето, наслаждавайки се на контраста между хладната сметана и горещата напитка под нея.
— Ммм, точно това ми трябваше. И така, Дан, защо ме домъкна тук?
Той доби престорено невинно изражение.
— Джейн, учудваш ме. Като че ли никога досега не съм те канил на кафе.
Джейн подбели очи.
— Никога досега не си си правил труда да ме издирваш в библиотеката и да ме измъкваш оттам, за да ме водиш в заведение. Ще трябва скоро да се връщам, така че не ме карай да измъквам всяка дума от теб.
Той сви рамене и разпери ръце в добре познат на Джейн жест. „Като малко момче, което се прави на отракан чаровник, каза си тя. Време е да пораснеш, Дани, мойто момче“.
— Какво бих могъл да кажа? Спипа ме, малката. Да, действително имам скрита цел.
— Е, в такъв случай ще е добре да ме уведомиш каква е тя, защото нямам време да си играя на отгатване. Давай.
Дан поглади веждите си с жест, който също беше добре познат на Джейн, която нерядко го беше наблюдавала да преподава. Обикновено правеше така, когато искаше да спечели време.
— Нали помниш разговора ни онзи ден — за Крисчън и Уърдсуърт? Оттогава нещо ме гризе.
— В какъв смисъл те гризе?
— Ние сме приятели отдавна, Джейн, и мисля, че те познавам доста добре — той кимна сякаш на себе си, подчертавайки думите си. — Но ми се струва, че до онзи ден не бях осъзнал какво значение отдаваш на тази история за Флечър Крисчън. А бих казал, че от всички, с които съм работил, ти си последната, която би се оставила да бъде подведена от неоснователни слухове.
Джейн почувства как мускулите на врата й се напрегнаха.
— Много мило, Дан. Само че нали знаеш, всички ние си имаме слаби места — Артър Конан Дойл е вярвал във феи, Хю Тревър-Роупър повярва в автентичността на хитлеровите дневници. Аз вярвам в съществуването на изчезнала епическа поема на Уърдсуърт. Не си струва да си губиш времето с това.