— Никой не може да ти отнеме думите, които са в главата ти.
Тенил зачопли един от изгризаните нокти на пръстите си, вперила поглед в паважа.
— Да не мислиш, че не го знам? — повиши тя внезапно тон. — Как иначе според теб успявам да оцелея?
После се обърна рязко и хукна обратно, скачайки по неравния паваж като газела. Дългите й крайници се движеха учудващо грациозно. Изчезна в една уличка, а Джейн почувства прилив на позната смесица от чувства — едновременно нежност и раздразнение. Те я съпровождаха през десетминутното пътуване с автобуса и продължаваха да я гризат, когато отвори вратата на бара.
Сега, пет минути преди дванайсет, „Бар и грил Викинг“ беше пуст и кънтеше на кухо. Светлото дърво, хромираните части и стъклото все още блестяха на светлината на халогенните лампи — доказателство, че откакто чистачката си бе свършила работата, тук не бе влизал никой. Хари беше пуснал на уредбата музиката на Майкъл Нийман към филма „Краят на аферата“ и звуците на струнните инструменти сякаш трептяха почти видимо в спокойния въздух. След двайсет минути „Викинг“ щеше да се преобрази с нахлуването на юпитата, опитващи се да погълнат колкото е възможно по-големи количества храна и напитки през кратката си обедна почивка. Въздухът щеше да натегне от шума на разговорите, от топлината на много тела, от мириса на пот и цигарения дим, и Джейн нямаше да има и секунда време, за да мисли за нещо друго, освен за притискащото се към бара множество.
Но засега всичко беше спокойно. Хари Ламтън стоеше в единия край на извития барплот от светло брезово дърво, облегнал се на лакти, докато прехвърляше сутрешния вестник. Светлината проблясваше по русия ореол на щръкналата му къса коса, придавайки му вид на светец от епохата на постмодернизма. Той вдигна поглед, когато чу стъпките на Джейн по дъсчения под и махна леко за поздрав. Усмивката оживи острите черти на тясното му лице.
— Още ли вали? — попита той.
— Още — Джейн се приведе напред и целуна Хари по бузата, а после го подмина на път към килерчето, в което персоналът държеше дрехите си.
— Всички ли са тук? — попита тя, когато се върна зад бара, докато прибираше дългите спирали на къдриците си и ги стягаше в кок.
Хари кимна. Джейн си каза, че това поне е облекчение, и се плъзна зад мускулестия гръб на Хари, за да провери дали всичко е на място, така че работата й да може да протече колкото е възможно по-гладко. Беше получила тази работа, защото Дан, приятелят на Хари, беше неин колега в университета, но не искаше да дава повод за обвинения, че е злоупотребила с тази близост. Освен това Хари настояваше, че работата му като управител на бара е само временна. Някой ден той можеше да си изясни какво иска да постигне в живота и тогава Джейн не би искала колегите й от бара да я представят пред някой нов шеф като мързелива или некомпетентна. Работата във „Викинг“ беше изтощителна и ниско платена, а отнемаше и немалко време, но тя се нуждаеше от нея.
— Най-сетне измислих заглавие — каза тя, завързвайки дългата си бяла престилка на сервитьорка в бистро. — На книгата имам предвид.
Хари наклони въпросително глава на една страна.
— „Лауреатът на фантасмагориите — политика, поезия и преструвка в творчеството на Уилям Уърдсуърт“. Какво ще кажеш?
Хари се намръщи, обмисляйки чутото.
— Харесва ми — каза той най-сетне. — Буди поне някакъв интерес към стария досадник.
— „Интерес“ звучи добре, това продава книгите.
Хари кимна, прелисти една страница от вестника и я загледа разсеяно. После тъмносините му очи изведнъж се присвиха и между русите му вежди се появиха бръчици.
— Хей — каза той. — Ти не беше ли от Фелхед?
Джейн се обърна с буркан маслини в ръка.
— Така е. Да не ми кажеш сега, че най-сетне някой оттам е направил нещо, с което да се озове в новините?
Хари повдигна вежди.
— Може да се каже. Намерили са труп.
Днес си припомних времето, което прекарахме в Олфоксдън, както и подозренията, насочени към Колридж и мен, а именно, че сме били вражески агенти, и че сме събирали сведения като шпиони на Бонапарт. Спомням си и как Колридж настояваше, че здравият разум не би допуснал някой да повярва на такова предположение, че поети не биха били годни за такова начинание. Че всичко, което виждаме пред себе си, ние приемаме като материал за стиховете си, и че не бихме укривали тайни, ако те биха ни послужили да следваме призванието си. В едно съществено отношение Колридж е прав, защото чувствам как събитията от този ден вече ме вълнуват и търсят своя стихотворен израз. По отношение на другото обаче, за способността да запазваме сведения за себе си, мисля, че той греши, защото днешната среща в закътаната ни градина положи вече тежкото бреме на знанието на плещите ми, бреме, което занапред може да се отрази зле на мен и на семейството ми. Първоначално реших, че сънувам, тъй като никога не съм вярвал, че мъртъвците могат да се връщат при нас като привидения. Но това не беше привидение — беше мъж от плът и кръв, мъж, когото бях убеден, че никога вече няма да видя.