Усети остра, пареща болка в крака си, а гърбът й бе силно натъртен от удара в коравия под. Стаята се замъгли за миг и тя помисли, че е счупила крака си при падането.
Чеймбърс седеше на пода до нея и се опитваше да си поеме дъх, а тя се мъчеше да освободи затиснатия от тялото й крак. Гледаше я и се усмихваше. Защо се смее?
Погледна към крака си, който я болеше силно като прободен с нож и очакваше да види локва от собствената си кръв. Тогава забеляза спринцовката, която стърчеше празна от бедрото й. Стаята отново се завъртя, мислите й се заблъскаха несвързано. Опита се да изтръгне спринцовката от крака си, но ръцете й отказваха да се подчинят. Остана да лежи на пода, тялото й тежеше неимоверно много. Той беше седнал до нея и я наблюдаваше внимателно, но постепенно усмивката му се размаза и излезе от фокус. Флуоресцентните лампи на тавана бляскаха в такт с нейното мигане. Опита се да каже нещо, но не можа да изрече и дума. Езикът й беше надебелял. Последното, което чу, бе музиката на Бах, идваща от кабинета на Естел. Класическа музика за успокояване на лудите. След това всичко потъна в мрак.
91
Тя отвори бавно очи, очаквайки да види заслепяващото флуоресцентно осветление на кабинета, но вместо това видя себе си. Собственият й образ я гледаше, легнал на металната количка с вързани до тялото ръце и опънати надолу и стегнати с ремъци крака. Примига и разбра, че това е огледало. Лежеше по гръб и се виждаше в огледалото на тавана. Цялата стая беше боядисана в черно и се осветяваше ярко от флуоресцентните лампи, разположени около огледалото. От това, което можеше да види, стаята беше малка и без прозорци. Близо до количката бе монтиран триножник с камера. Тихо звучеше Моцартовата „Алилуя“.
Тялото й все още тежеше неимоверно, а крайниците й бяха като откъснати от торса. Опита се да помръдне с пръст, но не беше сигурна, че е успяла. Нямаше никаква сетивна чувствителност. Бавно отвори и затвори клепачи и при всяко мигане трябваше да положи усилия да фокусира погледа си. Косата й миришеше на шампанско. Опита се да проговори, но езикът не й се подчини и от устата й излезе само гъргорене.
Обърна глава надясно и видя, че той стои в ъгъла с гръб към нея и тихо си тананика. Чу шум от течаща вода и дрънкане на метални инструменти. Звуците кънтяха в ушите й, ту по-силно, ту отслабваха като спазми при главоболие.
Той се обърна към нея и поклати глава намръщено.
— Явно имаш по-висока поносимост. Не очаквах да се събудиш още няколко часа.
Тя отново се опита да каже нещо, но издаде несвързани звуци. Зад него се виждаше малка метална количка, върху бялата покривка на таблата бяха подредени остри сребристи инструменти, които блестяха на ярката флуоресцентна светлина. Сред тях забеляза ножиците за кости.
— Може и препаратът да е остарял. Но това няма значение. Ти си тук и това е важното. Как се чувстваш, Си Джей? — Той светна в очите й с неврологичното си фенерче, при което клепачите с труд се затвориха. — Не много добре, бих казал. Не се опитвай да говориш, няма да мога да те разбера. — Разкопча ремъка от китката й и сложи пръсти на пулса. — О, трябваше да спиш, дори да си в кома, а пулсът ти е като на състезание. Борческа натура си!
Пусна ръката й и я проследи как пада с тупване върху металната платформа на количката. Тя забеляза превръзката на неговата ръка и си спомни за удара с бутилката.
— Не се бори. Не се напрягай. Това ускорява пулса и засилва кръвообращението, което ще доведе до лоши последици. Не че имам нещо против да бъда окъпан от кръв, но нали след това трябва да се почисти всичко.
Тя направи още едно усилие да повдигне глава.
— Вече всичко ти е ясно, нали? Знаеш какво предстои. — Той се усмихваше и я наблюдаваше как постепенно осъзнава ужаса, който я очаква. Въпреки упоителните. — И не си мисли, че ще ти разкрия старата семейна рецепта или ще направя подробни признания, които ще обяснят всичко. Не, няма. За някои неща ще има да се чудиш и в гроба. — Той въздъхна и докосна косата й. — Стига ти да знаеш, че съм джентълмен, а джентълмените предпочитат русите жени. Имах си едно на ум още откакто те видях за пръв път преди десет години. Красавицата Си Джей Таунзенд, изключителният прокурор, която полага усилия да не е толкова красива и забелязвана и се бори за всеки свой ден. Крие своята тъжна тайна, но решава да я повери на един човек. На своя психиатър. Живее самотно, измъчвана от спомени, от които сън не я хваща и не може да се сближи с някого, за да не е толкова тъжна и самотна. Типичен случай на посттравматичен стрес. А празници като Коледа и Свети Валентин я хвърлят в истинска клинична депресия. Звучи ти познато, нали, Си Джей? Това е напълно естествено. Седемдесет и пет долара хонорар на час в продължение на месеци? На години? Мога да те опиша само с няколко изречения.