Той беше заключил и двамата в стаята.
98
Ключовете. Проклетите ключове. Те бяха в джоба на сакото му върху стола. А той седеше на пода точно до него, облегнат на стената, а пръстите му дращеха по пода като щипки на рак. Очите му бяха отворени, но не мигаха и ако не бяха движенията на пръстите му, щеше да изглежда като мъртъв. Вероятно беше в клиничен шок и органите му изключваха един по един. Тя пропълзя по кръвта, която вече покриваше целия под, и се приближи до стола със сакото. Болката в гърдите й беше пронизваща и с всяко движение дишаше все по трудно.
Дръпна сакото на пода и започна трескаво да претърсва джобовете, без да откъсва поглед от него. Кръвта му бе навсякъде. Малкото джобче, нищо. Вътрешните, нищо. Левият — бинго. Ключовете. Грабна ги и отново се повлече към вратата. Краката й се движеха, но нямаше никаква сила в тях.
Внезапно той улови глезена й и започна да я дърпа назад към себе си. Тя изпищя и се опита да го ритне с безпомощните си крака. Обърна се и видя, че другата му ръка не е вече на врата, а държи спринцовка.
— Не, не! — изкрещя тя. — За бога, не!
Ръцете й драскаха плъзгавия под, опитвайки безуспешно да се хванат за нещо. Хлъзна се по кръвта му чак до него. Спринцовката беше пълна с бистра течност, а от върха на иглата пръснаха няколко капки. Пръстът му бе поставен на буталото и той я насочи към нейното бедро, готов да я забие в плътта й, щом я придърпа достатъчно близо. Такова количество мивакрон, инжектиран директно, със сигурност щеше да я убие. Ръцете й търсеха трескаво, но не намираха за какво да се вкопчат, а иглата беше на сантиметри от кожата й. Въпреки че съзнаваше приближаването на собствената си гибел, лицето му светеше победоносно, вероятно от мисълта, че ще умрат и двамата.
Тогава ръката й напипа нещо студено и метално на пода. Ножица. Грабна я и с всичка сила се метна към него. Ръката й замахна и ножицата се заби в гърдите му. Хватката му се отслаби внезапно и ръката му пусна глезена й. Спринцовката падна и се изтърколи по плочките. Очите му си останаха отворени и победоносното изражение застина на лицето му.
Тя пропълзя обратно до вратата и се опита да стигне до дръжката. Сграбчи я, издърпа се по-близо и намери ключалката. Дясната й ръка, хлъзгава от кръвта, изтекла от разреза на скалпела, се изплъзна и тя отново падна на пода. Силна болка прониза темето й, стаята започна да се замъглява.
Не, не! Изправи се! Не припадай! Не сега и не тук!
Тръсна глава, за да разпръсне мъглата и отново се издърпа нагоре за дръжката, напипвайки с пръсти ключалката. Връзката ключове подрънкваше в треперещата й ръка. Болката в дясната длан беше много силна и тя едва мърдаше пръстите си. При третия опит ключът най-сетне влезе в ключалката и щракна вътре. Натисна бравата, вратата леко се открехна и тя отново се свлече на пода. Бутна по-широко вратата и изпълзя в покрит с килим тъмен коридор. Чуваше се тиктакането на стар стенен часовник.
Къде съм? Къде, по дяволите, се намирам? Какви други изненади ми е приготвил?
Хвърли последен поглед назад. Той стоеше неподвижно, опрял гръб на стената с широко отворени безжизнени очи.
Тя пропълзя в коридора и започна да се оглежда за телефон. Беше тъмно почти толкова, колкото и в стаята зад нея. Нямаше прозорци.
Намери телефон. Полицията ще локализира откъде се обаждаш. Ще разберат къде си. Вероятно се намирам в неговата къща.
Беше почти невъзможно да диша. Въздухът тежеше, болката беше прекалено силна. Не тук. Не припадай, Клои!
Три метра по-нататък напипа дървени стълби и се спусна по тях, като се държеше за парапета. Отново под, покрит с плочки, но имаше повече светлина, виждаха се и прозорци. Навън беше тъмна нощ. Уличните светлини меко проблясваха през дървените щори. По-нататък по жълто-синия коридор върху старинна маса, затрупана със семейните снимки на Естел, стоеше телефонът.
Тя разбра къде е била през цялото време. В красивата испанска къща на Алмерия, сред комфорта в кабинета на своя психиатър. Легна на хладните мексикански плочки и заплака в очакване да пристигне полицията.
99
— Госпожо прокурор, вие сте жена с късмет. Онова място е като сцена от лош филм на ужасите. Навсякъде кръв — каза Мани, влизайки в стаята, както винаги раздърпан, почернял. В една ръка стискаше букет екзотични тропически цветя. В другата — кутия, пълна с пастелито. — Цветята са от момчетата. Дори стиснатият Боуман се включи. А пастите са от мен. Докторът каза, че не бива да пиете кафе, затова нося мляко.