— Да започнем тогава — каза инспектор Харисън. — Познаваш ли лицето, което ти причини това?
Клои поклати глава.
— Един ли беше или няколко души?
Бавно:
— Само един.
— Ще го разпознаеш ли, ако го видиш? Мога да доведа полицейски художник да скицира по твоя разказ…
По бузите на Клои потекоха сълзи. Тя поклати глава и промълви едва доловимо:
— Не. Носеше маска.
Майкъл изхриптя под нос:
— Гадното копеле…
— Моля ви, господин Декър… — прекъсна го строго инспектор Харисън.
— Каква маска? — попита с каменно изражение Сиърс.
— Гумена клоунска маска. Не можах да видя лицето му.
Харисън продължи внимателно:
— Няма нищо, Клои. Кажи ни какво си спомняш. Не бързай.
Тя вече не можеше да спре сълзите, които рукнаха по лицето й. Цялото й тяло се разтресе, отначало леко, после неконтролируемо.
— Спях. Чух гласа му в съня си, мисля, че ме нарече Бобче. Опитвах се да се събудя, наистина се опитвах. — Вдигна ръце и видя превързаните китки. Спомни си за вървите и се сгърчи цялата. — Хвана ме за ръцете и ме върза и не можех… не можех да се помръдна, не можех да дишам, не можех да викам… натъпка нещо в устата ми. — Докосна с пръсти устните си, още усещаше на езика сухата душаща я коприна. Още й се гадеше, не можеше да си поеме дъх. — Напъха ми нещо в устата, върза ми ръцете и краката, не можех да помръдна. Не можех… — Отвърна поглед от инспектор Харисън и потърси ръката на Майкъл, за да овладее треперенето, но той отново беше при прозореца и стискаше юмруци.
Само да ме беше оставила при теб снощи.
Харисън хвърли един поглед към Майкъл, наведе се и докосна ръката на Клои:
— Много от жертвите на сексуално насилие упрекват себе си. Но бъди сигурна, че вината не е твоя. Каквото и да си направила или да не си направила, нямаше да можеш да предотвратиш станалото.
— Той знаеше много неща. Къде държа свещите си, в кое чекмедже. Запали ги, а аз… не можех да се мръдна!
— Каза ли ти нещо, Клои? Спомняш ли си какво говореше?
— О, да. Боже, това беше най-ужасното. Непрекъснато ми говореше, като че ли ме познава. — Тя не можеше да овладее треперенето си, ридания разтърсваха раменете й. — Той знаеше всичко, всичко. Каза, че непрекъснато ме следи и винаги ще бъде близо до мен. Винаги. Знаеше за почивката ми в Мексико миналата година, знаеше, че Майкъл остана при мен във вторник, знаеше името на майка ми, кой е любимият ми ресторант, знаеше, че съм пропуснала гимнастиката си в сряда. Знаеше всичко! — Силна болка проряза гърдите й и тя си спомни причината.
— Имаше нож, сряза пижамата ми и после… започна да реже мен, усещах как разцепва кожата ми и не можех да мръдна. След това легна върху мен и…
— Моля те, Майкъл, не можех да помръдна! Опитвах се, но не можех. Не можех да го отблъсна от себе си! — пищеше тя, пищя до пълно прегракване.
Инспектор Харисън въздъхна и бавно погали ръката на Клои, повтори й, че тя не е виновна. Инспектор Сиърс пое дълбоко въздух и поклати глава. Сетне обърна нова страница в бележника си.
Хълцаща, Клои потърси с поглед Майкъл, но той продължаваше да стои до прозореца, стиснал юмруци и с гръб към нея.
13
Във вторник следобед, когато изписаха Клои от болницата, валеше проливен дъжд. Само пет дни след като я докараха на носилка и в безсъзнание, д-р Броудър влезе широко усмихнат в препълнената с цветя стая и обяви, че тя вече е добре и ще си тръгне следобед. Новината я уплаши — трепереше през целия ден и с наближаването на часа сърцето й се разтупа още по-силно.
Майка й я послуша накрая да не търси из страниците на „Ню Йорк Таймс“ за квартири под наем, а да погледне в рубриката за некролозите. Само след два дни откри апартамент с една спалня на осемнайсетия етаж в един многоетажен блок в комплекса „Норт Шор Тауърс“ точно на границата между кварталите Куинс и Насау. В апартамента живеела деветдесетгодишна вдовица със седемнайсетгодишния си котарак Тиби. За нещастие на Тиби, вдовицата починала преди него. С помощта на две новички стотачки Клои получи разрешение да се нанесе веднага. Майка й каза, че за нюйоркски апартамент е доста добър.
Клои не пожела да стъпи в апартамент 1Б на „Роки Хил Роуд“. Нито веднъж. Не поиска да види отново „Бейсайд“. Освен папагала Пийт, отказа да вземе каквото и да е от стария си апартамент, особено от спалнята. Още докато беше в болницата, заяви на родителите си да продадат, изгорят или подарят всичко. Изобщо не я интересуваше, държеше само никой, в това число и Майкъл, да не се придвижва пряко от стария до новия й апартамент.