Криминалистите щяха да прекарат следващите пет дни в претърсване на всеки сантиметър от силоза, склада и околността, но Доминик не очакваше кой знае какво. И на предишните осем местопрестъпления не намериха нито отпечатъци, нито сперма, косми, чужда ДНК, никакви следи. Заедно с колегите си от Маями-Дейд криминалистите от Кий Уест преравяха през последните два дни целия район наоколо за следи от гуми, стъпки, фасове, дрехи или оръжие, но се връщаха с празни ръце. Бившият военен полигон беше разположен твърде далеч от главния път и хора рядко минаваха през този район. Най-близката бензиностанция беше на повече от осем километра. Обектът беше ограден с проста ограда, многобройни табели „Влизането забранено“ и метална бариера, която можеше да отключи и двегодишно дете.
Положението беше ужасно разочароващо. След цели осем месеца работната група не бе напреднала с нито стъпка към залавянето на престъпника. Или престъпниците. А изчезванията и убийствата се случваха все по-често. Жестокостта на умъртвяването ставаше все по-яростна и преднамерена, но все така организирана и овладяна. Всяко ново местопрестъпление показваше, че убиецът става по-дързък и самоуверен. Той предизвикваше полицията да го открие. Някои жертви бяха убити на местата, където ги откриваха, други обаче са били измъчвани и убити другаде, а след това телата им са били пренасяни и шокиращо излагани на показ. Защо само някои, а други не? Личеше, че всички местопрестъпления са били нарочно избирани и аранжирани. Защо? Какво казва престъпникът? Според съдебните лекари телата на първите жертви, Николет Торънс и Хана Кордова, бяха открити дни след убийствата им. Изчезването им беше обявено в рамките на същата седмица. Сега Купидон отделяше повече време на новите жертви и очевидно експериментираше. Минаваха месеци между изчезването и откриването на телата.
Пресата отразяваше убийствата непрестанно и неуморно. При всяко ново местопрестъпление медиите устройваха истински цирк с репортажните коли, камерите и прожекторите. Новинарски екипи от страната и света разпъваха лагери в Маями, за да предават за „серията брутални убийства, които полицията не може да разреши“. Нахални напористи репортери се блъскаха около чувалите с труповете да ги покажат първи, за да поддържат любопитството в националния ефир със съобщенията си за поредната жертва на Купидон.
Доминик прокара пръсти през гъстата си черна коса и погълна остатъка от кафето. За последните два дни не му се събираха и четири часа сън. Подръпна леко прошарената си козя брадичка, която се опитваше да пусне отскоро. Напоследък му дойде много. Знаеше, че външно си го бива, но отвътре започваха да му натежават неговите трийсет и девет години.
Беше от работата. От тия случаи. Изцеждат те докрай, колкото и да се опитваш да се дистанцираш. Във всяко от тези млади, красиви и свежи лица виждаше своя дъщеря, приятелка, сестра. Вглеждайки се в техните мъртви очи, виждаше собствената си племенница, довчера дете, което се люлее на люлка от стара гума в двора на Лонг Айланд, а днес разкошна госпожица, поемаща пътя към университета „Корнел“. От седемнайсет години разкриваше убийства, първите четири в полицейското управление в Бронкс, а после тринайсет като специален агент в отряда за тежки престъпления към полицейското управление на Флорида. Всяка година си обещаваше, че ще е последна. Всяка година се заричаше да подаде молба за преместване в отдела за финансови престъпления, там всичко е спокойно и сътрудниците си тръгват в пет следобед. Но годините идваха и си отиваха, а той не се измъкваше от труповете и обиските в три през нощта. По някаква причина се чувстваше призван да завърши работата си. Няма измъкване за него, докато не хване последния убиец, докато не отмъсти за последната жертва, а за съжаление това невинаги можеше да стане.
Той знаеше, че и най-изпеченият убиец допуска грешка. Без изключение. Серийният убиец дори оставяше визитната си картичка. В кариерата си Доминик Фалконети беше работил по четири серийни убийства, в това число по случаите с Дани Ролинг от Гейнсвил и Тамиамския удушвач в Маями. Ако човек се върне да прегледа престъпленията на най-зловещите разкрити серийни убийци, лесно ще открие къде са се издънили. Просто трябва да знае къде да търси. Синът на Сам, Бостънския удушвач, Джон Уейн Гейси, Тед Бънди, Джефри Дамър.
Просто трябва да знае къде да търси.
За пореден път се вторачи в Стената да търси липсващото звено, което не виждаха. На отсрещната стена на залата бяха закачени въздушни снимки на Саут Бийч и окръг Маями-Дейд, а по тях бяха набодени червени и сини кабарчета. Червените бяха струпани в елегантния район Соуби и отбелязваха местата, откъдето бяха изчезнали жените. Сините бяха разпръснати по цял Маями.