Стоя в тъмното, хапейки устната си, още като че ли цял час, а всъщност само броени минути. Светкавиците и гръмотевиците зачестиха и той си даде сметка, че е време да си тръгва. Неохотно смъкна маската, взе си торбата с фокусите и се заизмъква от храстите. Знаеше, че ще има и следващ път.
Точно в този момент фарове осветиха тъмната улица и той бързо клекна обратно. Сребристо шикозно беемве се плъзна пред сградата и паркира само на десетина метра от скривалището му.
Минутите се точеха като часове, но най-накрая вратата откъм пътника се отвори и два дълги съблазнителни крака, обути в лачени обувки с високи токове, се показаха навън. Веднага разбра, че това е тя, и го обзе необяснимо усещане за покой.
Явно така е било писано.
Клоунът се сниши още повече в храстите. Да чака.
3
Въпреки че минаваше полунощ и беше най-обикновена сряда, „Таймс Скуеър“ и 42-ра улица сияеха с неонов блясък и кипяха от живот. Клои нервно гризеше ноктите си и гледаше през страничното стъкло, докато беемвето се провираше по оживените улици на Манхатън към 34-та улица и тунела „Мидтаун“.
Знаеше си, че не трябва да излиза тази вечер. Тънък тревожен гласец й го бе нашепвал през целия ден, но тя не го послуша и ето че само четири седмици преди държавния изпит пропиля една нощ на сериозно учене заради романтичните си увлечения. Достойна причина може би, само дето вечерта не се оказа толкова романтична и сега я обземаха паника и ужас пред наближаващия изпит. Майкъл не спираше словоизлиянията си за своя ден в корпоративния ад, без да забелязва безпокойството и уплахата й, още по-малко нейната разсеяност. Или ако ги забелязваше, просто не му пукаше.
Майкъл Декър беше приятелят на Клои. Вероятно съвсем скоро щеше да стане бивш. Търсен съдебен адвокат, той бе на крачка да стане партньор в престижната уолстрийтска юридическа кантора „Уайт, Хюи и Ломбард“. Срещнали се бяха преди две лета, когато Клои постъпи като стажантка при Майкъл в отдела по търговско право. Тя много скоро научи, че той не приема „не“, когато очаква отговорът да е „да“. В първия работен ден й се разкрещя, че не е проучила добре делото си, а на втория вече я обсипваше със страстни целувки в копирното помещение. Беше красив и блестящ и излъчваше някаква романтична загадъчност, непроницаема, но и неустоима за Клои. Така тя си намери нова работа, мечтанията разцъфтяха, а тази вечер отбелязаха втората годишнина от първата си любовна среща.
През последните две седмици Клои молеше Майкъл да отложат празнуването за след държавния изпит. Но той й се обади този следобед и я изненада с билети за „Фантомът от операта“ за същата вечер. Майкъл познаваше слабостите на другите или поне лесно ги откриваше. Когато Клои първоначално отказа, той веднага атакува чувството й за вина, оня дълбоко заровен в съзнанието й ирландско-католически вътрешен компас. Но ние почти не се виждаме напоследък, Клои! Ти вечно учиш. Заслужаваме малко време заедно. Имаме необходимост. Поне аз. И все в този стил. Накрая й каза, че почти откраднал билетите от някакъв клиент в нужда и тя склони от немай-къде да се видят в града. Наложи се да се откаже от участие в учебната група в Куинс, набързо се преоблече след занятията и се втурна към Манхатън, опитвайки се да заглуши тревожния глас в главата си, който изведнъж стана доста настойчив.
Затова не беше кой знае колко изненадана, когато десетина минути след вдигането на завесата, един разпоредител с любезно изражение й подаде съобщение от Майкъл, в което се извиняваше, че не може да мръдне от някакво извънредно заседание и ще закъснее. Трябваше да си тръгне още тогава, на мига, но… не го направи. И сега гледаше разсеяно през прозореца как беемвето се насочва към Ийст Ривър и жълтите светлини на тунела се втурват шеметно край нея.
Майкъл я чакаше след края на представлението с роза в ръка и я заля с потоп от извинения, преди тя да успее да го прекъсне. След още милион обяснения успя някак си да я придума да вечерят заедно и без сама да усети как, в следващия миг пресичаха улицата към „При Кармин“, а тя се питаше кога и как гърбът й е омекнал. Ужасно мразеше ирландско-католическата си природа. Чувството й за вина отново надделя над разума.