Клои, мама е. Нали щеше да учиш тази вечер. (Стомахът на Клои наново се преобърна от чувство за вина.) Звънни ми, щом се прибереш. Трябва да говоря с теб за гостуването ни следващия месец. С татко ти си мислим дали не е по-добре да отседнем в хотел — при теб е прекалено тясно. Намери адресите на няколко хотела в Манхатън, да са хубави, но не много скъпи и в добър квартал. Обади се!
Да, бе. Как се намират такива хотели в Ню Йорк!
Разрови отново пощата. Още една сметка. Кога намира време да купува всички тия неща, за които й изпращат сметки?
Предложение да си открие нова кредитна карта. Тъй де, че да получава още повече сметки.
На дъното на купчината накрая излезе един кремав плик с характерния почерк на баща й — драсканици като пилешки крака. Клои се усмихна. Откакто напусна Калифорния и се премести да следва право в Ню Йорк, баща й редовно й пишеше поне веднъж седмично и топлите му забавни писма бяха нейната отмора. Понякога й пращаше дълги страници, друг път само няколко реда, но винаги започваха с обръщението: „Здрасти, Бобче! Как я кара моето голямо момиче в големия град?“. Лепна й прякора Бобче, когато беше петгодишна заради слабостта й към желираните бобчета. Дори на двайсет и четири години тя си оставаше неговото малко момиченце. Захвърли писмото настрани за по-късно и разлисти „Пийпъл“.
Второ съобщение днес в осем и десет. Беше Мари. Благодаря ти, Клои, че ни върза всички тази вечер. Направо ни разби. Пропусна турнира по норми срещу вечното имотно право. Да знаеш, че е много по-забавно от „Фантомът от операта“. Ей, да не забравиш, че упражнението по междущатско право е утре, ще дойда да те взема в осем и половина вместо в девет без петнайсет. Не закъснявай! Хъм… дали да не дойда още в осем. Чао.
По дяволите. Съвсем беше забравила за този тест. Още една причина да е сърдита на Майкъл.
Трето съобщение днес в единайсет и трийсет минути. Последва дълго мълчание. Като фон се чуваше някакво шумолене или приглушено късане на хартия. След това мъжки глас ехидно и напевно прошепна тихо: „Клои, къде си Клои?“. Ново хрущящо мълчание. За миг тя като че ли долови някакво дишане, после линията прекъсна.
Странно. Загледа се в апарата.
Край на съобщенията.
Трябва да е някое от момчетата в учебната група. Упражненията често продължаваха до малките часове. Вероятно Роб или Джим си правят шеги с нея. Сигурно са изчислявали кога трябва да се е прибрала и за да й го върнат, задето метна групата, като отиде да си отбелязва хубавичко годишнината от старата любов и ги заряза да учат без нея, просто й отмъщават със съобщение, надявайки се да я свари в компрометираща поза. Сигурно е това. И натисна клавиша.
Съобщенията са изтрити.
Пъхна се под завивките и изправи възглавниците зад гърба си, за да прочете писмото от баща си. Беше единствено дете и заминаването й да учи в „Сейнт Джон“ засегна тежко родителите й. Те се наскърбиха още повече, когато неотдавна им съобщи, че няма да се върне при тях. Не харесваха Ню Йорк и определено се страхуваха. Клои беше израснала в малко градче в Северна Калифорния. Да разхождаш кучето си по циментовите тротоари и да живееш петдесет етажа над земята, само на десетина метра от съседа в отсрещния блок беше толкова неприемливо за тях, както да прекарват дните си в иглу. Всъщност ако се наложеше да избират, родителите й вероятно щяха да предпочетат иглуто. Майка й се обаждаше два-три пъти седмично само да се увери, че Клои не е окрадена, изнасилена, обрана или плячкосана в този голям град, където върлуват три милиона крадци, насилници, обирджии и плячкаджии. Баща й пък й пишеше своите писма.
Клои захвърли останалата поща върху купчината правни учебници и сложи очилата. Взе плика и изтръпна.
Горният му ръб беше акуратно разрязан. Писмото липсваше.
6
Изпъна гръб в леглото си смразена. По ръцете й плъпнаха нагоре тръпки и пробягаха по врата й, тя моментално си помисли за Марвин. Погледна неспокойно към тавана, като че ли оттам я дебнеха очите му, и придърпа около себе си завивките.
Марвин беше странният й съсед, който обитаваше апартамента точно над нейния. Безработен и саможив, той живееше тук дълго преди Клои да се нанесе и тя отдавна знаеше, че е доста особен. Всички го знаеха. Всяка сутрин заставаше на прозореца на хола и следеше какво става на двора под него. Карираният му халат беше винаги широко разтворен, развързаният колан се полюшваше ненужен от едната му страна, нищо не прикриваше косматия му корем и кой знае още какво, скрито под перваза на прозореца. Слава богу, че имаше перваз. Топчестото му сплескано лице вечно бе с набола сива брада, зад пластмасови черни очила криеше близко разположените си очи. Винаги държеше в едната си ръка чаша кафе. В другата… Клои не искаше дори да си представи.