— Помниш ли Лаура, кухненската прислужница?
Тя кимна предпазливо.
— Изпрати ми писмо — продължих. — Пише за връзката ти с Дигуид. Откога татковият иконом ти е любовник, Бети?
Нямаше никакво писмо. Листът, който държах, не съдържаше никакви откровения, а само адресът на пансиона, където щях да нощувам. Разчитах, че мракът ще я заблуди. Истината е, че когато препрочетох дневника си, спомените ме отведоха в онзи ден преди много, много години, когато бях отишъл да потърся Бети. Тя се беше успала в мразовитото утро и когато надникнах през ключалката на стаята й, видях мъжки обувки. Тогава не бях осъзнал значението им, защото бях малък. Видях ги с очите на деветгодишен и не им обърнах внимание. Нито тогава. Нито след това.
Докато не прочетох отново дневника и като шега, чийто смисъл ненадейно разбираш, проумях — обувките бяха на любовника й. Разбира се. Не бях толкова сигурен дали мъжът е Дигуид. Помня, че говореше за него с умиление, но не беше само тя — той бе успял да заблуди всички. Когато заминах за Европа с Реджиналд обаче, Дигуид й беше намерил нова работа.
Въпреки това само предполагах, че са били любовници — обмислена, логична хипотеза, но рискована и с тежки последствия, ако се окажеше погрешна.
— Помниш ли онзи ден, когато се беше успала, Бети? — попитах. — Помниш ли?
Тя кимна предпазливо.
— Тръгнах да те търся — продължих. — Беше ми студено. Спрях в коридора пред стаята ти и неудобно ми е да призная, но коленичих и надникнах през ключалката на стаята.
Усетих как поруменявам леко въпреки всичко. Тя ме гледаше гневно, очите й окаменяха, устните й се присвиха, сякаш простъпката от миналото е по-лоша от днешната.
— Не видях нищо — поясних припряно. — Само теб, свита под завивките, и чифт мъжки обувки, които познах. Бяха на Дигуид. Бяхте любовници, нали?
— О, господин Хайтам — прошепна тя, клатейки глава с тъжни очи. — Какво е станало с теб? В какъв човек те е превърнал Бърч? Да притискаш нож в гърлото на възрастна дама, о… това е лошо, много лошо. Но да сипеш обиди, обвинявайки ме, че съм се впуснала в афера, че съм жена, която разбива семейства! Колко несправедливо! Господин Дигуид имаше деца, вярно, но за тях се грижеше сестра му, защото съпругата му бе починала много години преди да постъпи на служба при господин Кенуей. Не бяхме любовници, както си представя мръсното ти съзнание. Бяхме влюбени и е срамота да ме обвиняваш. Срамота!
Тя поклати отново глава.
Усетих как ръката ми стисва по-здраво дръжката на сабята и затворих очи.
— Не, не аз трябва да изпитвам угризения! Държиш се с мен като с пакостливо дете, но фактът е, че ти си… била… близка… няма значение как го наричаш… с Дигуид, а той ни предаде. Ако не беше предал семейството, татко щеше да е жив. Мама щеше да е жива и аз нямаше да притискам нож в гърлото ти. Не обвинявай мен, Бети, обвинявай него!
Тя пое дълбоко дъх, за да се успокои.
— Нямаше избор — каза най-сетне. — Джак нямаше избор. О, така се казваше впрочем. Джак. Знаеше ли му името?
— Ще го прочета върху надгробната му плоча — процедих през зъби. — Дали го знам или не, няма никакво значение, Бети, защото той е имал избор. Независимо дали е трябвало да избира между дявола и дълбокото синьо море… Все едно. Но е имал избор.
— Не… Мъжът го заплашил да убие децата му.
— Мъжът? Какъв мъж?
— Не знам. Мъжът, който заговорил Джак в града.
— Виждала ли си го?
— Не.
Как го описваше Дигуид? От Запада ли е бил?
Да, Джак каза, че говорел с акцент. Защо?
— Когато отвлякоха Джени, тя изкрещяла, че някой ни е предал. Вайълет от съседната къща я чула. На другия ден мъж със западняшки акцент я предупредил да не споменава пред никого какво е чула.
Западът. Забелязах, че Бети побледнява.
— Какво? — просъсках. — Какво казах?
— Вайълет, сър — промълви тя. — Скоро след като заминахте с Бърч за Европа — навярно ден след това, — тя загина при уличен обир.
— Спазили са думата си — отбелязах. — Погледнах я. — Разкажи ми за мъжа, с когото е разговарял Дигуид.
— Нищо не знам. Джак спомена само, че го заплашил. Дръзнел ли да предупреди господаря, щели да намерят момчетата му и да ги убият бавно. Обяснили му, че смятат да нахлуят в къщата, но кълна се в живота си, господин Хайтам, обещали никой да не пострада. Щели да нападнат посред нощ. Когато всички спят.