— Може да си набавим храна пътьом. Ще ти помогна.
Аз го спрях. Обясних му, че тръгвам сам, и преди да възрази, яхнах коня и го пришпорих в посоката, накъдето бях видял да поема Остроухия, надявайки се да го настигна бързо.
Надеждите ми не се оправдаха. Яздих неуморно, но се здрачи и стана твърде опасно да продължавам. Не исках конят да пострада. Кобилата беше изтощена и аз неохотно реших да спра и да я оставя да отдъхне няколко часа.
Сега седя и пиша и се питам защо след всичките години, през които Реджиналд ми бе и баща, и ментор, и учител и наставник, защо реших да тръгна сам? И защо не му казах какво съм научил за татко?
Променил ли съм се? Той ли се е променил? Или се е променила връзката ни?
Захладня. Кобилата ми — реших, че заслужава да й дам име, и понеже ме побутва гальовно, когато иска ябълка, я нарекох Ласка — лежи до мен със затворени очи и изглежда доволна. Аз пиша в дневника. Мисля за Реджиналд и за разговора ни. Питам се дали е прав да се съмнява в пътя, по който съм тръгнал.
15 юли 1747 година
Станах още щом се зазори, зарових гаснещата жар на огъня и яхнах Ласка.
Преследването продължи. Докато яздех, обмислях възможностите. Защо Остроухия и другарят му се бяха разделили? И двамата ли възнамеряваха да се върнат в лагера на Брадок в Холандия? Дали Остроухия очакваше съратникът му да го настигне?
Не знаех. Надявах се само, че каквото и да са планирали, мъжът пред мен няма представа кой е по петите му.
Ако нямаше обаче — и как би могъл да има — защо тогава не го настигах?
Препусках бързо, но предпазливо, защото не биваше да се появявам изневиделица зад гърба му.
След около три четвърти час видях мястото, където бе нощувал. Ако бях пришпорвал по-яростно Ласка, щях ли да го изненадам? Коленичих и докоснах огнището му, за да проверя колко е топло. Ласка надуши нещо на земята — парче недоядена наденица — и стомахът ми закъркори. Реджиналд имаше право. Остроухия бе далеч по-добре запасен от мен с моя половин самун и няколкото ми ябълки. Наругах се, че не съм претърсил пътната чанта на другаря му.
— Хайде, Ласка. Хайде, момиче.
Яздих цял ден. Забавих ход само колкото да извадя телескопа от джоба си и да огледам хоризонта, търсейки следи от Остроухия. Той продължаваше да е пред мен. Далеч пред мен. През целия ден. Когато започна да се смрачава, се разтревожих, че съм изгубил напълно дирите му. Надявах се да съм прав поне за посоката.
Накрая бях принуден да спра отново, да лагерувам, да запаля огън, да позволя на Ласка да отдъхне и да се моля, че не съм се заблудил.
Стоя буден и се питам защо не успявам да го настигна.
16 юли 1747 година
I
Тази сутрин се събудих, осенен от прозрение. Разбира се. Остроухия беше войник на Брадок, а армията на Брадок се бе присъединила към войската на принц Орански в Холандия. Остроухия би трябвало да е там. Причината да бърза бе…
Бързаше, защото е напуснал тайно лагера и иска да се върне, преди да разкрият отсъствието му.
Което означаваше, че появата му в Шварцвалд не бе официална мисия. Тоест Брадок, неговият командир, не знаеше за набега му. Или вероятно не знаеше.
Съжалявам, Ласка. Пришпорвах я отново с всички сили — за трети пореден ден — и забелязвах колко е изморена, колко я забавя изтощението. Въпреки това едва след половин час се натъкнахме на лагера на Остроухия. Този път не спрях да проверявам въглените. Продължих напред и оставих Ласка да си почине, когато изкачихме следващото възвишение. Извадих телескопа и огледах местността пред нас метър по метър, сантиметър по сантиметър. Най-после го забелязах — миниатюрна точица, препускаща по хълма пред нас. Докато наблюдавах, той изчезна сред рехава горичка.
Къде бяхме? Не знаех дали сме прекосили холандската граница. От два дни не бях виждал жива душа, не бях чувал друг звук, освен тропота на копитата на Ласка и своето дихание.
Това скоро щеше да се промени. Пришпорих Ласка и след двайсет минути навлязохме в същата горичка, където се бе скрила плячката ми. Първо забелязах изоставена каруца. Наблизо лежеше мъртвият кон със слепи очи, покрити с мухи. Ласка изцвили уплашено. И тя като мен бе свикнала със самотата — само ние, дърветата и птиците. Но ненадейно пред нас бе изникнал неприятен знак, че Европа е смутна, на ръба на войната.
Сега яздехме по-бавно, защото заобикаляхме дървета и всякакви препятствия, изпречващи се на пътя ни. Колкото по-навътре навлизахме в горските дебри, толкова повече бяха почернелите стволове, изгорени, стъпкани или прекършени. Тук явно някой бе водил сражение. Виждахме тела на мъже с безжизнено отпуснати крайници и изцъклени мъртви очи. Тъмна кръв и кал покриваха войниците, обричайки ги на анонимност. Само тук-там се виждаха части от униформи — бялото на френската армия и синьото на холандската. Навсякъде се валяха счупени мускети, байонети и саби. Всичко оцеляло в битката вече беше плячкосано. Прекосихме горичката и се озовахме на поляна — бойно поле — където телата бяха още повече. По стандартите на войната схватката не изглеждаше сериозна, но смъртта сякаш витаеше навсякъде.