Не знаех кога се е състояла, освен че е минало достатъчно време всичко ценно да бъде разграбено, но недостатъчно, за да отнесат мъртъвците. Реших, че е минал най-много един ден, съдейки по състоянието на телата и димната завеса, все още стелеща се над поляната като сутрешна мъгла, пропита с миризма на барут.
Тук калта беше по-гъста, разровена от конските копита и краката на войниците, и Ласка започна да залита. Насочих я настрани, за да заобиколим бойното поле. Точно когато тя се плъзна в калта и аз едва не се прекатурих през главата й, зърнах Остроухия. Беше от другата страна на полето, навярно на половин миля пред нас — смътна, почти неразличима фигура, също клатушкаща се върху разкаляния терен. Конят му очевидно бе изтощен като моя, защото той беше слязъл от седлото и го дърпаше за юздата с приглушени ругатни, които вятърът довяваше към нас през полето.
Извадих телескопа да го разгледам по-добре. За последно го бях виждал отблизо преди дванайсет години и тогава той носеше маска. Питах се — надявах се — дали, когато го погледна сега, ще ме озари прозрение. Ще го позная ли?
Не. Той беше просто мъж с обветрено лице и побеляла коса като другаря си, мръсен и изтощен от ездата. Не ме осени просветление. Нищо не си дойде на мястото. Той беше просто мъж, британски войник като онзи, когото бях убил в Шварцвалд.
Видях как извръща глава и се взира към мен през мъглата. Извади от джоба си телескоп и за миг двамата се оглеждахме през увеличителните стъкла. После той улови повода на коня си и с възобновени сили го задърпа, поглеждайки през рамо към мен.
Позна ме. Добре. Ласка се движеше по-стабилно и аз я насочих натам, където почвата беше по-твърда. Най-сетне успяхме да напреднем. Виждах все по-ясно Остроухия и различавах разкривеното му от напрежение лице; после забелязах как разбира, че няма да избяга и аз ще го настигна след няколко кратки минути.
Взе единственото възможно решение. Пусна юздите на коня и се затича. В същия момент земята под копитата на Ласка се разкаля отново и тя пак се запрепъва. Прошепнах и бързо „благодаря“ и скочих от седлото.
Хукнах да догоня Остроухия. Умората, натрупана през последните няколко дни, заплашваше да ме сломи. Калта полепваше по обувките ми, вече не тичах, а газех в нея, дъхът свистеше в дробовете ми, сякаш вдишвам пясък. Всеки мускул крещеше от болка, молейки ме да спра. Надявах се жертвата ми да страда като мен, дори повече от мен, защото единственото, което ме подтикваше да продължавам напред, единственото, което задвижваше измъчените ми крака и вдъхваше сили на гърдите ми да гълтат въздух, бе мисълта, че го настигам.
Той погледна назад. Беше достатъчно близо и забелязах как очите му се разширяват от страх. Сега не носеше маска. Нямаше зад какво да се скрие. Въпреки болката и изтощението аз му се усмихнах зловещо и усетих как пресъхналите ми напукани устни оголват зъбите ми.
Той крачеше напред, ръмжейки от усилието. Започна да ръми и ситните капки сгъстиха мъглата. Движехме се сякаш сред оцветена с въглен природа.
Той рискува отново да погледне назад. Видя, че съм още по-близо, спря и извади сабята си. Улови я с две ръце, прегърбен от умора, задъхан. Едва се държеше на краката си. Приличаше на мъж, яздил дни наред без почивка. Приличаше на мъж, предвкусващ поражение.
Оказа се, че греша. Той ме подмамваше да продължа напред и аз, глупакът, се хванах в капана. В следния миг се препънах и залитнах в огромна локва гъста лепкава кал, която буквално ме погълна.
— Божичко — отроних.
Стъпалата ми изчезнаха, после глезените и преди да се усетя, бях потънал до коленете. Опитах да се измъкна, търсейки опора в по-твърдата почва до локвата. Вдигнах сабята си с другата ръка и погледнах Остроухия. Сега беше негов ред да злорадства. Той приближи и стиснал сабята с две ръце, я стовари върху мен — силно, но тромаво. Стенейки, парирах удара и го отблъснах няколко крачки назад. Когато залитна, издърпах единия си крак от локвата. Обувката ми остана вътре и видях как чорапът ми — макар и мръсен — белее ярко на фона на черната кал.