— Ей, нищо лично! Прочетох цялата история в „Дейли Нюз“: „Продуцент на хитов полицейски сериал става жертва на престъпление“.
Съпругът на Кайли, един от най-известните телевизионни продуценти на Източното крайбрежие, се бе превърнал в основна мишена на престъпление, което едва не унищожи филмовата индустрия в Ню Йорк. Двамата с Кайли обезвредихме маниака, но не и преди да успее да вкара Спенс в болница.
— Е, как е твоето старче? — отново попита Макнътън.
— Моето старче ли? — повтори Кайли. — Старчето ми е направо „Обърни се напред и млъквай, Макнътън!“.
Тими Тъпака потъна в седалката си и никой от нас не каза нищо повече, докато не стигнахме до пресечката на Осемдесет и осма улица и Ийст Енд Авеню.
Кайли изскочи от колата и тръгна решително по алеята към резиденцията на кмета, без да се обърне и да погледне назад. Аз се позабавих и благодарих на шофьора, че ни докара.
— Какво й става? — попита Макнътън и свойски сложи ръка на рамото ми. — С всички ли се държи така?
— Не — отвърнах аз. — Само с онези, които измъчват деца, и със задниците. Приятен ден.
5.
Резиденция „Грейси Меншън“ е сграда на две столетия, но едва през Втората световна война се е превърнала в дом на тези, които се оказвали достатъчно луди, за да искат да са кметове на Ню Йорк. Настоящият й обитател Стан Спелман отчаяно настояваше да запази правото си на ползване и през следващите четири години, но ако можеше да се вярва на социолозите, разполагаше само с осем дни преди да бъде заменен от Мюриъл Сайкс.
В сравнение с други имения това е доста обикновено — няма впечатляващи зали или мраморни колони. Представлява просто семпла двуетажна къща, боядисана в бяло и жълто, с пет спални и по-добра от обичайното гледка към Ийст Ривър.
Кайли беше вече в края на стълбището и кипеше.
— Какво беше това? Да не би днес да е „Ден без граници на личното пространство“? — попита тя. — Защо всички си врат носа в личните ми работи?
— Всички ли? — отвърнах аз, опитвайки се да не се разкрещя на предната веранда на кмета. — Този лигльо с удоволствие би навлязъл в личното ти пространство. Именно затова те пита как е съпругът ти. А аз искам просто да знам защо се беше покрила тази сутрин. Как, по дяволите, можеш да ме слагаш в една категория с него?
— Защото двамата задавате различни въпроси, но проклетият отговор е един и същ. Тази сутрин Спенс падна под душа и си удари главата. Закарах го до спешното. Сега е добре, но се притеснява, че три месеца след инцидента с Хамелеона все още не се чувства достатъчно здраво стъпил на краката си. Затова закъснях. Сега доволен ли си?
— Съжалявам — казах аз и се почувствах като идиот. Това беше второто ми извинение за по-малко от двадесет минути. — Защо не ми каза?
— Защото мислех, че основната ни задача е да намерим убиеца. А сега може ли да продължим с нея? — попита тя и отвори предната врата, за да влезем във фоайето.
Моето обзавеждане е от ИКЕА. Това на кмета е от деветнадесети век. Но при предишните ми идвания тук съм забелязал и някои имитации. Посочих с пръст пода — обширна площ, покрита с черно-бели плочки с ромбовидна форма, която се простираше чак до основата на извито стълбище, достигащо девет метра от нас.
— Това е имитация на мрамор — прошепнах аз, опитвайки се да замажа положението. — Всъщност е боядисано дърво.
— Знам, Зак, била съм тук и преди.
„Под ръка със Спенс“ си остана неизречено.
— Детективи! — извика шефката ни и дори тази единствена дума беше достатъчна, за да се разбере в какво настроение е. Видяхме я да се приближава като хала по стълбите.
Капитан Делия Кейтс е една от изгряващите звезди в участъка. Отвън е непроницаема, но отвътре е стопроцентово трето поколение ченге. И въпреки че трудно търпи политиците, които неизбежно вървят с работата й, тя все пак се справя добре с тях. А когато една жена успее да пробие Y-хромозомната бариера към високите позиции в Нюйоркската полиция, то залозите са изцяло в нейна полза. Носи й се славата на „винаги корава, понякога справедлива“. В момента се подготвях вътрешно за солидна доза конско.
— Закъсняхте — отбеляза тя. — А кметът вече съвсем пощуря.
— Съжалявам — казах аз. — Решихме, че случаите с убийство са по-важни от пристъпите на раздразнение на разни политици.
— Да не мислите, че на мен много ми харесва да измъквам водещите си разследващи от местопрестъплението? А и това не е обичаен пристъп на раздразнение. Става въпрос за най-голямата политическа каша, в която някога съм се озовавала. Какво става с вашата МВЖ?