В очите на Салви гореше същият мрачен и заплашителен огън, както преди години, когато оглеждаше пълната с хора църква на погребението на сина си. Сега обаче беше намерил това, което търсеше.
— Партньорът ти изглежда смутен — обърна се той към Гидън, — но ти ни очакваше, нали, Гидън?
Дейв рязко обърна глава наляво.
— Гидън, за какво говори той?
Гидън продължи да гледа право пред себе си.
— Нека ти обясня по-просто — обърна се Салви към Дейв. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади тефтер, подвързан с тъмночервена мароканска кожа, обточена със златни елементи. — Това не ти ли се струва познато?
— Къде, по дяволите… как…? — Дейв не успя да сглоби парчетата от пъзела достатъчно бързо.
— Млъкни, Дейв! — каза Гидън. — Салви, не бъди идиот. Ние сме ченгета. Не ме интересува какво си мислиш, че става тук, но можеш да си осигуриш адски много време в затвора заради това. Остави веднага пистолета и всички ще зарежем това нещо.
— О, вие сте ченгета?
Салви свали пистолета и изпъна другата си ръка напред.
— А вие защо не кажете нещо? — обърна се той към Рейчъл О’Кийф, която все още беше закопчана за тръбата, а устата й беше залепена с тиксо. — Вижте, госпожо, ченгетата са тук. Искате ли да тръгнете с тях?
Рейчъл трескаво поклати глава и изкрещя, но писъкът й бе заглушен от лепенката.
— Лоша новина, момчета — каза Салви, — не бележите точка пред дамите. Мисля, че в днешно време никой няма уважение към полицаите. Дори и една дама в… — Без предупреждение той стовари дръжката на пистолета в челюстта на Гидън, разбивайки костта и разкъсвайки кожата му. Капилярите му направо избухнаха.
Из цялата стая пръсна кръв. Гидън се преви на две, но успя да се задържи на колене.
Салви се обърна към Дейв.
— Съжалявам, детектив Кейси. Разсеях се. Имахте някакви въпроси? А, да, как съм се сдобил с дневника на сина ми? Интересно! Майката на Гидън го намерила и беше така добра да го върне в семейството ни. Чудесна жена. Тя се погрижи за повечето букети на погребението на сина ми.
— Майка ти? — обърна се Дейв към Гидън. — Ти каза, че си го изгорил. Защо си запазил…
— Млъкни! — каза Гидън и изплю кръв и парчета от зъбите си.
— Знаел си, че майка ти им го е върнала?
— Разбира се, че е знаел — каза Салви.
— И аз току-що разбрах — отвърна Гидън. — Не исках да те плаша, докато се занимавахме с това, но се кълна, че щях да ти кажа веднага щом приключим тук.
— Значи си ми спестил факта, че мафията ни търси?
Гидън отвърна поглед.
— Няма смисъл да говориш с него, Дейв — каза Салви и се приближи до видеооборудването. — Я, каква хубава техника си имате тук! Значи си падате по признанията пред камера, а? Аз също. Тук сме от известно време и мисля, че Джоджо успя да го разучи. — Джоджо, включи камерата.
Джоджо не помръдна.
— Да не си глух? — каза Салви — Включи камерата.
— Не знам, татко — каза Джоджо, — дойдохме да направим каквото трябва, но да го снимаме… не знам дали е толкова добра идея.
— Недей да мислиш! — каза Слави със заплашително тих глас и вдигна ръка. — Майка ти чака това дванайсет години. Сега включи проклетата камера.
— Добре, добре — съгласи се Джоджо и пъхна пистолета в колана си. Пристъпи зад камерата и я насочи към двамата коленичили мъже. Натисна бутона за запис и червената лампичка примигна. — Започвай, щом си готов, татко — каза той.
— Добре, тогава — продължи Салви. — Май аз ще съм режисьорът на този малък филм. Това ще бъде сцената с голямото признание — тази, която всички очакват.
Той се отдалечи на няколко метра и насочи пистолета към главата на Дейв.
— А сега започвай да признаваш — каза той.
— Това място само след миг ще гъмжи от ченгета — отвърна Дейв.
— Вие сте ченгета — разсмя се Салви. — Дошли сте тук, за да измъчвате тази жена. Какво сте направили? Обадили сте се за подкрепления ли? Виж какво, Дейв — почти прошепна Салви, — изглеждаш ми разумен човек, така че ми кажи — чия беше идеята да убиете сина ми?
— Твоят син изнасили сестра ми — каза Дейв.
— Не ми пука, дори и да е изчукал баба ти, да я е накълцал и да е дал парчетата на кучето си. Вие двамата сте го убили, знам го. Сега искам да знам кой от двама ви го измисли.