— Какво значение има? Така или иначе ще ни убиеш и двамата.
— Значение ли? Значението е в това, че единият от вас е дърпал конците, а другият е бил просто изпълнител, последовател. Един от вас е взел решението да разбие главата на сина ми и да притисне лицето му под водата, докато се удави. Винаги има някой, който е водач — каза Салви и насочи пистолета си към Гидън. — Той ли беше? Действа така, сякаш той командва.
Гидън се взря предизвикателно в Салви, без да обръща внимание на кръвта, която се стичаше по лицето му. Салви отвърна на погледа му.
— Но не командва той! — каза Салви и изрита Гидън в ребрата толкова силно, че се чу как костите му пукат. — Той не командва никого!
Гидън се свлече на пода и застена в агония.
— Оо, боли ли? Лоши новини — не първият удар е най-болезнен. Най-много боли всяка глътка въздух, която си поемаш оттук насетне. Добрата новина е, че не ти остават още много глътки въздух — каза Салви и махна с ръка към Томи Бой. — Вдигни това лайно.
Едрият мъж сграбчи Гидън за яката и го накара да се изправи на колене.
Дейв отвърна поглед и тогава я видя — някаква сянка се появи за миг и надникна през мръсния прозорец.
Беше Кайли Макдоналд.
80.
Три дни в седмицата сутрин се опитвам да тренирам във фитнеса на управлението — тежести, бягаща пътека, колело, веднъж седмично ходя на йога. В добра форма съм — е, не чак толкова добра като на момчетата от специалния отряд, но те бяха натоварени с толкова много оборудване, че успях да настигна групата.
— Няма да успеем — каза Кайли, когато се изравних отново с нея. — Петте минути, които имахме, изтекоха, а все още имаме половин километър до…
Радиостанцията я прекъсна.
— Монитор до Червен водач — чу се оттам.
— Да, Монитор? — отговорих в движение аз.
— Виждаме ви на една от пътните камери. Имаме транспорт за вас на Двадесет и първа улица, на една пресечка от вас. Изцяло ваш е.
И като по чудо той беше точно там — голям и красив синьо-бял автобус е надпис „Градска полиция на Ню Йорк“.
— Благодаря ви, Монитор — казах аз, докато групата ни се качваше. — Накъде е крайната ни цел?
— Окото ни във въздуха ги е видяло да спират пред един гараж на Крейн Стрийт осемдесет и осем преди няколко минути.
— Тръгваме натам — казах аз и автобусът потегли.
Двадесет и първа улица е тесен двупосочен път, но шофьорът ни успя да маневрира из нея и доста бързо си проправи път през сутрешния трафик. Само дето аз не бях сигурен дали ще бъде достатъчно бърз. Ако Гидън спазеше плана си за петте минути, Рейчъл щеше да е мъртва, преди да стигнем там.
Запознах водача на специалния екип Алан Роуи с последните новини. Проверихме в картата на „Гугъл“ номер 88 на Крейн Стрийт и още преди автобусът да спре в началото на задънената улица, сержант Роуи вече имаше план.
Той раздели екипа на три части — една щеше да разбие вратата на гаража, втората щеше да влезе отзад, а двама души трябваше да покриват сградата отстрани откъм железопътните линии.
Всяка постройка на Крейн Стрийт беше нашарена е графити и всички до една изглеждаха изоставени, включително и четириетажният склад в средата на квартала.
Изтичахме почти безшумно до края на улицата и заехме позиции. Аз и Кайли последвахме Роуи към предната част на гаража.
Вратата беше с размери около два и петдесет на четири метра и беше направена от гофрирана стомана.
— Няма да е проблем — каза Роуи. — Току-що от екипа отзад разбрах, че там има по-малка врата, която е много по-лесна за отваряне от тази. Специалистът в момента поставя лента експлозив около всяка от вратите. По моя заповед ще взриви задната, за да влезем. Секунда по-късно ще взриви и предната врата на гаража.
— Аз и Джордан влизаме първи — каза Кайли.
— Няма начин — отвърна Роуи. — Знаете как е. Първо екипът обезопасява помещението. Това ще го направят моите хора.
— Добре, вие сте първи — каза тя. — Знаете ли с какво ще се сблъскате?
— Нямаме представа.
— А трябва да знаете — каза тя и долепи тялото си плътно до постройката, сниши се до земята и пропълзя до двата почти закрити от прахоляк прозореца.
— Какво прави тя, по дяволите? — попита Роуи.