— Къде е този педал с водката ми? — изкрещя Енцо, докато си пробиваше път през високите треви. Имаше луна и Гидън успя да различи силуета му в мъглата — масивния врат, ръцете и гърдите, набъбнали от прекомерната употреба на стероиди.
— Ехо — обади се Гидън.
— Какво, по дяволите, правиш толкова далеч в дюните? — попита Енцо. — Не съм дошъл за свирка, а само за пиячка.
— Ето я — отвърна Гидън и вдигна ръка с бутилката „Абсолют“.
Това беше сигналът и нещото, което трябваше да се случи след него, бяха заимствали от една сцена в „Юмрука на Белия лотос“. Дейв, който трябваше да залегне в мократа трева зад Енцо, щеше да изскочи изведнъж и с всичка сила да стовари кленовата бухалка върху главата му.
В реалния живот обаче нещата не ставаха като в кунгфу филм, особено когато жертвата имаше уличния тренинг на мафиотски син, а нападателят, който безброй пъти е упражнявал удара, всъщност преглъщаше нервно, изправен пред реална ситуация.
Докато се целеше в тила на Енцо, Дейв успя всъщност да удари само дясното му рамо. Енцо избухна. Завъртя се с едно светкавично движение и изрита Дейв в ръката. Бухалката отхвръкна към водата. Само части от секундата по-късно Енцо извади от джоба си сгъваем нож, отвори го, спусна се към Дейв и го повали на земята.
— Ах, ти, нещастник такъв! Ще ти извадя сърцето и ще го завра в задника на онази кучка, сестра ти! — закрещя той, възседна Дейв и вдигна високо ръката с ножа, за да забие назъбеното острие в гърдите на Дейв, но в този момент Гидън стовари с всичка сила бутилката водка върху главата му.
Ножът падна от ръката му, а след това и самият Енцо Салви се пльосна по лице в пясъка.
— Съжалявам, съжалявам… — проплака Дейв за пръв път от дванадесетгодишен насам, от погребението на баща си. — Аз прецаках всичко. Благодаря ти, Гид, благодаря! Той щеше да ме убие. Мъртъв ли е? Мъртъв ли е?
Отговорът стана ясен, когато Енцо се размърда в тревата, псувайки несвързано, плюейки пясък и слюнки. Съзнанието и тялото му все още не можеха да влязат в синхрон.
Планът не беше такъв.
— Какво ще правим? Какво ще правим? — попита Дейв.
— Хвани го от другата страна — каза Гидън и дръпна Енцо за нараненото дясно рамо.
— Какво ще правим? — не спираше Дейв. — Къде ще го караме?
— Просто млъкни и прави каквото ти казвам!
Дейв го сграбчи за лявата ръка и Енцо изрева от болка, когато двете момчета го замъкнаха през дюните до водата.
След като нагазиха до колене в залива, Гидън натисна главата на Енцо под водата. Краката му заритаха неудържимо.
— Хвани го за краката! Не му позволявай да се изплъзне! — изкрещя Гидън.
Дейв с мъка успя да сграбчи краката на Енцо.
— Дръж ги колкото можеш по-високо — каза Гидън, — така главата му ще влезе по-дълбоко.
Дейв последва заповедта и тридесет секунди по-късно тялото на Енцо се отпусна безжизнено.
— Не можем да разчитаме на случайността. Ела тук! — нареди Гидън.
Дейв пусна краката му и двете момчета притиснаха лицето на Енцо под водата.
— Това ти е заради сестра ми, боклук такъв! — изкрещя Дейв и заби юмрук в черепа на Енцо под водата. — А това е заради парите, които си ми взел; а това заради всички години, през които ме спукваш от бой; а това е за онзи път, когато ми изхвърли учебниците и другите неща в залива; а това ти е за…
Продължи да излива яда си и да забива юмрук във водата.
— Стига — каза най-накрая Гидън.
— Мъртъв ли е? — попита Дейв и разтърси окървавеното и мокро тяло за последен път.
— Мъртъв е от около две минути.
— Убихме… Хитлер — каза Дейв задъхано, едновременно плачейки и смеейки се. — Убихме Хитлер!
Замъкнаха тялото на удавника на брега и продължиха по първоначалния план. Гидън скъса златните синджири около врата на Енцо, взе му часовника и парите от портфейла.
— Да се махаме от тук — каза Дейв и се изплю на лицето на Енцо, готов да побегне.
— Не бързай толкова — отвърна Гидън. — Тефтерчето му… и нашите имена са в него.
Енцо Салви водеше подробен отчет на процъфтяващата си криминална кариера на доста неочаквано място — в бележник, подвързан с тъмночервена мароканска кожа, обрамчен със златни ивици и с магнитна закопчалка.