Гидън измъкна възголемия бележник, скрит в джоба на якето на Енцо. Трябваха им още десет минути да намерят бухалката, ножа и бутилката водка, която учудващо беше останала непокътната.
— Изгний в ада! — каза Дейв и за последно заплю останките на Енцо.
Нямаше жива душа наоколо, когато излязоха през дюните на 165 авеню. Вървяха безмълвни в студената ноемврийска нощ покрай пчелната пита с жилища на средната класа, отпивайки дълги глътки водка от оръжието на убийството.
3.
Мечтата на всеки цветар. Погребение на мафиот.
По ирония на съдбата, майката и бащата на Гидън притежаваха местния цветарски магазин и се оказаха на печалба след вълната от съболезнования, поднесени от приятели, роднини и бизнес партньори на семейство Салви.
— Все едно нашите са намерили печеливш лотариен билет в джоба си — каза Гидън на Дейв. — И нямат ни най-малка представа, че аз съм го оставил там.
Двете момчета и Мередит вървяха смирено след върволицата от тридесет и две коли, украсени с цветя, шестващи към църквата „Св. Агнес“. Пред стълбището беше паркирана бяла катафалка, а зад нея имаше керван от черни лимузини, които заемаха улиците на цели три квартала. От отсрещната страна бяха скупчени микробусите на медиите, репортерите се притискаха към полицейските ограждения, жадни да направят снимка за милиони, която можеше да се озове на първа страница на утрешния „Дейли Нюз“.
И ченгета. Ченгетата бяха навсякъде. Обикновени униформени, сержанти и инспектори, началници. Тук бяха и федералните, които заснемаха всяко движение, всеки детайл, всяко лице. Мъката и дискретността бяха отишли по дяволите. Няма нищо по-добро от мафиотско погребение, за да се осигурят достатъчно материали за попълване на архивите на Федералното бюро със снимки на „известни свързани лица“.
Гидън, Дейв и Мередит бяха изблъскани към пейките и Мередит веднага коленичи, за да се помоли.
— Как можеш да се молиш за него? — прошепна Гидън, когато тя се изправи и седна на мястото си.
— Не се молех за него. Молех се за опрощение.
— За какво? — попита Гидън.
— Молех се на Божията майка да го накаже и сега се чувствам виновна — отвърна тя. На Гидън му се дощя да може да й каже истината.
— Не мисли, че ти си виновна — отвърна вместо това той. — Доста хора се молеха Енцо да намери смъртта си.
Към 11 часа всички места в църквата бяха заети. Страничните двери се отвориха и множеството се изправи на крака. Отец Спинели въведе семейството в църквата. Първа беше Тереза, майката на Енцо, облечена в елегантен черен копринен костюм и със семпло златно колие кръстче около врата. Вместо черен воал, лицето й се криеше зад чифт огромни черни очила. Другият й син — Джоджо, я съпроводи до първата редица пейки.
Мередит стисна ръката на брат си, когато видя следващия роднина. Джо Салви, среброкос мъж, одрал кожата на починалия си син, вървеше, крепейки осемдесет и пет годишната си майка Анунциата, облечена в черна траурна рокля, каквато носеше още от смъртта на съпруга си преди няколко десетилетия. Тя изстена, когато очите й се спряха върху ковчега.
— Преди повече от осемдесет години семейство Салви превърнаха Хауърд Бийч в свой дом — започна свещеникът.
Не в свой дом — в своя територия — искаше да изкрещи Гидън.
— … видно от безкрайната любов на тази общност… — продължи свещеникът.
Всички те са тук само защото са твърде уплашени, за да стоят настрана, или просто искат да се насладят на нещастието на семейството.
— … а щедростта на Джо и Тереза е легендарна. Те даряват кошници с храна на бедните в Деня на благодарността, осигуряват играчки за децата на Коледа…
И пълна изба с отбрани вина за дома на свещеника.
— … а само преди месец се състоя тяхното годишно плажно тържество за Деня на Вси светии. Тази година то имаше особено значение, тъй като всички вие за пръв път имахте възможност да се позабавлявате след атентатите от 11 септември.
Енцо се позабавлява. Мередит — не.
— Знам, че градската полиция на Ню Йорк работи усилено, за да изправи човека или хората, прекъснали живота на Енцо, пред правосъдието и…
Без предупреждение Анунциата Салви се изправи от мястото си и се спусна към ковчега.