Особено разтревожен бе главният жрец Импуки, който за десетте години, откакто заемаше високия пост, бе допринесъл за това славата на храма многократно да се увеличи. Сега той седеше в малкия си кабинет до залите за балсамиране в подземията на светилището. Дори и през деня тук бе мрачно, светлина проникваше само от тясното прозорче високо под тавана и още преди слънцето да превали зад хоризонта, се налагаше да се палят лампи и свещи. Импуки уморено си вееше с изящно ветрило и пухтеше от жегата. Искаше му се горещият сезон да отмине колкото се може по-бързо, съзвездието на кучето да изгрее на небосклона и да дойде големият разлив и пенливите буйни води на Нил да оплодят земята. Дотогава горещината щеше да е непоносима, можеше да се надява на облекчение единствено на вечерната прохлада и на полъхващия от реката ветрец, който обаче разнасяше мирис на гнилоч и тиня.
Точно в този момент обаче го притесняваше не толкова жегата, колкото провалът на Мафдет, капитана на стражата на храма, да открие изчезналите четири хесетки. Импуки изгледа мрачно седналия срещу себе си мъж. Щом се поуспокояха нещата, щеше да му заповяда да се упражнява повече и да яде по-малко. Шкембето на капитана стърчеше напред, бедрата му бяха дебели, мазните бузи — провиснали. Импуки не го харесваше. Все пак бе лекар, прочут със знанията и опита си, гордееше се, че разбира от хора, и за него бе напълно ясно, че Мафдет носи душа на убиец. Тайно сравняваше всеки човек с някое животно, птица или влечуго.
Хесетките бяха красиви водни кокошчици, жреците — гъсоци, лекарите — мастифи или маймуни. А Мафдет? Той бе скорпион!
Мафдет бе опасен, бе служил при страховития генерал Сутан в Червените земи и бе получил поста капитан на храмовата стража заради ходатайството на високопоставените си покровители. Сега се бе разплул невъзмутимо на ниското столче, бе свалил украсения кожен нагръдник и бойната препаска и ги бе захвърлил до меча на пода. Краката му бяха широко разтворени и той потропваше нетърпеливо; цялото му излъчване показваше колко е недоволен, че се е наложило да се подчини на заповедта да дойде при върховния жрец. Вместо полагащото се смирено преклонение Мафдет демонстрираше пълно незачитане и това очевидно му доставяше огромно удоволствие. Погледът му нехайно обикаляше по тежките греди на тавана, по писалището, затрупано с папируси, принадлежности за писане, делвички и гърненца с лекарства.
— Съжалявам, че се наложи да ви извикам тук, капитане.
— С цялото ми уважение, господарю, не вярвам да съжалявате — погледна го право в очите Мафдет.
— Моля? — Импуки подпря лакти на писалището и кръстоса ръце, едва прикривайки гнева си.
— Вие не ме харесвате, господарю — продължи Мафдет. Гласът му бе груб, без следа от мекия тавански говор. Той обичаше да изтъква, че идва от Севера и че животът в родния му град Хенес в Делтата не е толкова лесен и спокоен, както в Тива. Обърса потта от челото си и отри ръка в мръсната роба. — Господарю, вие не ме харесвате и се опитвате да стоварите вината за случилото се върху мен.
— И защо мислите, че не ви харесвам? — Импуки се питаше защо капитанът бе повдигнал този въпрос и защо толкова настояваше да задълбава в него.
— Защото съм войник, идвам от Севера, обноските ми са груби и обичам храната и пиенето. Видял съм почти толкова лета, колкото и вие. Служих на фараона и нейния баща. Заемал съм важни ръководни постове. Бях офицер в свитата на великия везир Рахимере... — замалко не си прехапа езика. Рахимере бе в немилост, по-добре бе да не го споменава. — Бях препоръчан за този пост от главнокомандващия генерал Омендап — добави той бързо. — Върша добре работата си като капитан на стражата, нищо не смущава спокойствието в храма на Изида.
— Наистина не ви харесвам! — не успя да се сдържи Импуки. — И то е, защото. — замълча, поемайки си бавно дъх. — Струва ми се, че вие обичате да убивате, Мафдет.
Капитанът изсумтя, поклати глава и го изгледа изпод вежди.
— И начинът, по който ме гледате, също не ми харесва — добави върховният жрец. — Що се отнася до спокойствието в храма.