— Те вече треперят — Амеротке се облегна на стената и кръстоса ръце. Хатусу не бе ядосана на него, просто се бе поддала на гнева. В действителност умната царица бе доволна от това, което бе сторил съдията. — Те виждат във вас могъщ владетел — занарежда той, — със силна воля, обична дъщеря на фараона, повелителка на Царството на двете земи. Вам богинята на лешоядите Некбет е дарила крилете си, вам Хор, който унищожава милиони, е покровител...
Хатусу прикри с ветрилото лицето си.
— Вам — продължи надуто като дворцов бард Амеротке — жреците на Амон, Изида и Озирис кадят благовония под песента на цимбалите и рева на тромпетите. Вам, която носите двойната корона и която говорите красиво и правдиво.
Гневът на Хатусу се стопи. Тя се разсмя, като раменете й се разтрепериха, и вдигна ръка да прикрие усмивката си. Захвърли ветрилото към Сененмут и притегна ненес — тежката мантия на славата, символ на властта на фараона. Изръкопляска доволно:
— Ако някой ден решиш да станеш придворен глашатай, веднага ще те назнача. Но преди това. — Хатусу се надвеси над Амеротке и той долови аромата на прославения кифски парфюм, получаван от соковете на прекрасния син лотос. Отблизо очите й бяха като на леопард, с цвета на кехлибар, от извитите в усмивка сочни устни често се изплъзваха ругатни и жестоки присъди. Вдигна облечените в червени ръкавици ръце и нежно докосна лицето на съдията. — Вече трета година съм фараон, Амеротке. Прав си, сигурно наистина ме закрилят боговете. Победих злите хиксоси и бунтовните кушити, народът на Деветте лъча трепери пред мен. Корабите ми кръстосват надлъж и нашир през Голямата зелена вода на север от Делтата, бойните галери контролират Нил, колесниците навлизат все по-дълбоко в Червените земи. Войските ми копаят кладенци, изграждат крепости в оазиси, прокарват пътища и издигат паметни плочи в прослава на името ми. Завладях Пътя на Хор през Синай и заповядах на князете на Ханаан да засилят двора ми с драгоценни дарове от вино, вълна и редки дървеса. Но каква е ползата от това — тя впи нокти в бузата му, — ако не успея да защитя гробниците на близките си, на моя баща, на брат ми, на майка ми и на съпруга ми? Даваш ли си сметка, какво са направили тези нещастници? Ограбили са гробниците, осквернили са мумиите, взели са всички скъпоценности и са ги продали като дрънкулки на пазара. Какво ще кажат князете на Ханаан, когато някой търговец им предложи скъпоценните камъни, които са били сложени за очи на мумията на баща ми? Какво ще си помислят те за мощта на Хатусу?
— Господарят Амеротке не е виновен — обади се Сененмут. — Благодарение на него злосторниците бяха издирени и заловени и днес ще получат присъдите си.
— А, да, присъдите! — Хатусу отстъпи. — Искам да бъдат оповестени и да стигнат до ушите на всички!
Щракна с пръсти към Сененмут да я последва и излетя от кабинета.
Това се бе случило преди три часа, точно преди зазоряване. Сега Амеротке седеше в облицования в тъмночервено платно трон на справедливостта, издялан от акациево дърво и инкрустиран със сребро и злато. От високата облегалка се издаваше нещо като покривче над главата му, от което се спускаха ресни и пискюли. Краката и подлакътниците бяха украсени със сложна дърворезба, така че да изграждат образа на присвит за скок лъв с женски лик — Сехмет могъщата, богинята на разрушението. Амеротке се взираше в окованите мъже и жени, охранявани от Асурал — мрачния капитан на храмовата стража, облечен в пълна церемониална униформа и стиснал в едната си ръка меч, а в другата — пика. До Асурал се бяха подредили други стражи, а отвън чакаха колите на смъртта. На възглавничка в краката на Амеротке бе коленичил Валу — Очите и ушите на фараона, царски обвинители пазител на диадемата на крокодила. Амеротке знаеше ритуала наизуст. Валу щеше да поиска справедливост, да настоява за смъртни присъди за всички, които бе изправил пред богинята Маат.
— Чуйте присъдата! — Амеротке взе ритуалната гега и млатилото и кръстоса ръце, както правеше фараонът, когато произнасяше решенията си. — Делата ви са грешни и по хорските, и по божиите закони. Дръзнали сте да нахлуете в свещените домове на вечността, разбили сте саркофазите и ковчезите на богопомазаните, ограбили сте съкровищата, обезпокоили сте мъртвите.
Съдията замълча, сред тълпата се разнесе сподавен шепот — да, това бе истинското престъпление, не кражбата, а нарушаването на покоя на мъртвите. Оскверняването на тялото оскверняваше и неговото ка в отвъдния живот.