— Палили сте мумиите, за да си светите, изгорили сте като факли балсамираните тела на депата на богопомазаните — Амеротке огледа подсъдимите без капка жалост: неотрадна купчинка, в която почти не можеха да се различат мъжете от жените, телата на всички бяха еднакво белязани от мръсотията и мъченията в затворническата тъмница, а разпокъсаните дрипи не прикриваха белезите и раните. Съдията подаде папирус
на Валу: — Тук са имената на затворниците. Десетима мъже ще бъдат изгорени живи в Долината на царете, а до тях ще бъдат погребани живи жените. Останалите ще бъдат оковани на Стената на смъртта.
— А ограбените скъпоценности? — попита обвинителят.
— Заловеното ще бъде запечатано и донесено тук, в храма на Маат. След като бъдат пречистени и прегледани от господаря Сененмут, скъпоценностите ще бъдат върнати по местата им.
Неколцина от затворниците се разплакаха, няколко се опитаха да протестират. Асурал и останалите стражи започнаха да им запушват устата.
— Такава е волята на фараона — продължи Амеротке. — А сега нека решението бъде изпълнено.
Валу се усмихна, дебелото му лице лъщеше от задоволство. Изправи се на крака, поклони се на съдията,
който толкова бе улеснил работата му, и отстъпи назад. Махна на Асурал и заповяда да натоварят затворниците в очакващите отвън коли на смъртта.
Амеротке остави гегата и млатилото върху малката масичка, където лежаха Книгите на правосъдието. Съдебната зала започна да се изпразва. Той свали тежките почетни знаци: красивия нагръдник от червеникав халцедон, гривните, пръстените и огърлицата на справедливостта. Изведнъж го връхлетя смазваща умора. Беше хванал престъпниците, беше доказал — по-точно, Валу бе доказал, че са виновни за чудовищни нарушения на законите. Разбираше задоволството на обвинителя, с предаването на събраните свидетелства и улики работата на обвинителя приключваше.
— Господарю? — Амеротке вдигна глава. Пред него стоеше Асурал, стиснал под мишница шлема си. — Да поставя ли преградата?
Съдията кимна. С помощта на един от подчинените си капитанът на храмовата стража вдигна тежката кедрова греда и я постави на трите подпори. Преградата разделяше трона на справедливостта от останалата част на съдебната зала и се сваляше единствено когато щеше да бъде произнесена присъда.
— Господарят готов ли е за следващия случай?
Амеротке се изправи и се приближи към младия писар, който го бе заговорил. Младежът все още не бе станал, на бедрата му почиваше подносът с принадлежности за писане. Съдията се наведе и се усмихна на Пренхое:
— Толкова голяма ли е жаждата ти за справедливост, Пренхое? Дългото писане не те ли уморява? — почука по съдинките с червено и синьо мастило. — Не трябва ли да ги напълниш? Пръстите ти не изтръпнаха ли, гърлото ти не пресъхна ли? Или жаждата ти за справедливост те накара да забравиш за всичко останало?
Останалите писари се присъединиха към закачките.
— Налага се да изчакаме — продължи Амеротке — завръщането на Валу и Асурал — той се изправи. — Почини си малко, Пренхое — посочи трона на справедливостта и масичката пред него, на която бе поставил почетните си знаци. — Но не отделяй поглед от нещата там. А къде е Шуфой?
Огледа се нетърпеливо. Слугата му обикновено винаги му бе подръка. «Немирното джудже», както го наричаше Асурал, се втурваше при господаря си след края на всяко дело и се впускаше в разпалени коментари и на най-дребните подробности. А днес май изобщо не го бе зървал в залата.
— Нали го пратихте някъде, господарю, забравихте ли?
— Да, трябваше да занесе едно съобщение, но на две крачки от тук, а не на другия край на света. Надявам се, че не му се е случило нещо лошо.
Върховният съдия застана на прага и наостри уши, лесно щеше да различи гласа на Шуфой. Той постоянно се безпокоеше за джуджето, което му бе не само слуга, но и приятел. Шуфой беше от «носорозите» — носът му бе отрязан заради престъпление, в което не бе виновен — и прокуден да живее сред останалите си събратя в мръсното гето извън стените на Тива, беше обжалвал присъдата си, Амеротке бе разследвал отново случая и бе открил, че е била извършена чудовищна несправедливост. Като компенсация той го бе взел в домакинството си и джуджето му се бе отблагодарило с предано приятелство. Въпреки вида си Шуфой бе с бърз и ловък ум и не се отделяше от Амеротке и семейството му. В главата му постоянно се въртяха всевъзможни планове за бързо забогатяване, обучаваше се за лекар, продаваше билки и мехлеми, представяше се за звездоброец и дори предсказваше бъдещето. Естествено, всичките му начинания се проваляха с гръм и трясък, но перипетиите около тях будеха много смях и забавляваха околните. За съдията Шуфой бе приятна противоотрова на досадната помпозност в съдебната зала.