Амеротке искаше да обсъди няколко важни въпроса с него, а и, честно казано, наистина се страхуваше за безопасността на джуджето. Шуфой винаги го придружаваше по улиците на Тива и той бе зърнал как неколцина търговци внимателно го оглеждат. За тях той бе ценна плячка — нерядко уроди като него бяха отвличани, скришом качвани на борда на някой кораб и изпращани нагоре или надолу по реката, където ги продаваха на скитащи циркаджии като талисман или за привличане на публика.
— Не се тревожете — извика Пренхое. — Сигурен съм, че на Шуфой нищо му няма.
Амеротке се извърна към трона. Приближи се, взе нагръдника, тежката огърлица, пръстените и гривните, прибра ги в ковчежето на масата и го заключи. Притеснението за Шуфой не го напускаше, той се отпусна върху възглавниците и опъна ръце и крака, без да обръща внимание на любопитните погледи на писарите, които чакаха да ги освободи. Бяха гладни и умираха от нетърпение да се завтекат към кухнята на храма.
— Искам да видя съдията! — отекна от преддверието писклив женски глас. — Искам да видя върховния съдия Амеротке! Пуснете ме! Аз съм Нетба.
Амеротке изстена.
— Трябва да я приемете! — коленичи пред него Пренхое. — Забравих да ви кажа, господарю, но снощи сънувах странен сън. Вървяхте по брега на реката. Аз и Шуфой се бяхме качили на гърба на крокодил, но той изведнъж се гмурна във водата. Мислех, че ще се удавя, но видях над мен да кръжи един ибис. Отворих очи и...
— Насън ли? — прекъсна го троснато Амеротке.
— Да, насън.
— Тогава как си отворил очи? О, няма значение — съдията го потупа по коляното. — Въведи почитаемата Нетба.
Младият писар бързо се отдалечи и след малко се върна с посетителката. Амеротке я бе виждал отдалеч и преди, но не бе разговарял с нея. Висока жена е остри черти и властно излъчване на ястреб, с блестящи очи, дълъг нос, сочни устни и леко набръчкани бузи. Ръцете й бяха доста необичайни, дългите й тънки пръсти напомняха пипалата на воден паяк. Беше със светлосиньо наметало и дръпната над челото качулка, тъй като не носеше перука; единственият реверанс пред повелите на модата бяха леката боя по бузите и черната линия под очите, но си личеше, че са сложени набързо, и вече бяха започнали да се размазват. Амеротке се приближи да я посрещне и тя протегна ръка, която съдията пое внимателно и приближи до устните си в знак на уважение към дъщерята на един от най-великите египетски архитекти.
— Господарю Амеротке, толкова съм благодарна, че благоволихте да ме приемете.
— Почакайте, ще поговорим насаме.
Съдията заръча на Пренхое да донесе кана сладка бира, чаши и парче ябълкова питка, след това въведе Нетба в тясната стаичка с варосани стени, която му служеше за кабинет. Обзавеждането бе простичко: писалище, ниски столчета, кресло и миндер покрай стената в дъното. Той се опитваше да поддържа ред и чистота вътре, за него това бе мястото, където можеше да се усамоти да размишлява. Любезно предложи стол на посетителката и се настани срещу нея. Размениха си обичайните любезности, докато един слуга от храма им поднесе бирата и питката. Амеротке ги посрещна с радост — гърлото му бе пресъхнало, а и не беше закусвал, тъй като пратеникът на фараона бе дошъл в дома му да го привика още преди зазоряване.
— Господарке. — той остави чашата на пода, приведе се към гостенката и докосна ръката й. — Радвам се да ви видя, но все пак по какъв въпрос сте искали да говорите с мен?
— Имам правото да се обърна към вас — отвърна отбранително Нетба. — Баща ми бе удостоен с почетното звание Носител на ветрилото като награда за работата му в Долината на царете. О, колко съм доволна, че заловихте престъпниците и вече ще се сложи край на грабежите.
Амеротке нежно стисна ръката й:
— Господарке, времето напредва. Как е почитаемият ви баща Сесе?
— Почина.
— Какво?
Долната устна на Нетба потрепери:
— Пое към Далечния запад преди няколко дни. Оплакваше се от болки в стомаха и аз го заведох в храма на Изида. Той бе истински мъж, як като канара и изведнъж.
— Отдавна бе преминал шейсет сезона на разлива, доколкото си спомням.
— Но все пак бе жизнен — настоя Нетба. — Не се оплакваше от нищо, само стомахът го мъчеше от време на време. Не ми позволиха да остана с него. Настаниха го в Дома на залеза, за да го прегледат. Остана там четири дни. На петия получих съобщение, че състоянието му се е влошило. Приготвих се да отида да го видя и още не бях излязла от вкъщи, когато пристигна втори пратеник: баща ми бил починал. Когато пристигнах в храма, бе останало само да прибера тялото му. Преди да умре, той подписал и подпечатал писмо, с което оставя щедри дарове от сребро и злато на храма на Изида.