— И? — подсказа Амеротке.
— Не го вярвам, господарю! Баща ми е бил убит от жреците. Те са се възползвали от състоянието му и са го накарали да им припише богатството си.
— Но храмът на Изида се слави с лечителите и съкровищата си. Вероятно грешите, господарке. Баща ви.
— Баща ми лежи мъртъв в залата за балсамиране. Вече потърсих милост от двора на фараона — съдията едва не изстена, но успя да се сдържи. — Помолих божествената да заповяда разследване. И сега се обръщам към вас, господарю Амеротке, да проучите обстоятелствата около смъртта му и да откриете какво точно се е
случило. Знам, че божествената ще ме подкрепи — Нетба се усмихна и пъхна чашата си в ръката му. — Сигурна съм, че справедливостта ще възтържествува.
— Къде е тялото на баща ви?
— В храма на Изида, в залата за пречистване. Настоявам при балсамирането да присъства и личният ми лекар — тя подсмръкна и премига, за да спре сълзите си. Въпреки арогантността и грубостта си очевидно бе обичала баща си дълбоко и бе покрусена от неочакваната му смърт.
— Обещавам да направя всичко, което е по силите ми — вдигна ръка върховният съдия.
Изпрати почитаемата посетителка до вратата, въздъхна с облекчение и отпусна колана на робата си.
Целият бе мокър от пот, едва сега си даде сметка, колко е притеснен и изнервен. Но колкото и да се стараеше, умът му неотклонно се връщаше към съдбата на затворниците. Само две жени щяха да избегнат смъртта, но до края на живота си щяха да бъдат заточени в един оазис далеч на Изток. С Валу щяха да ги разпитат по-късно.
Делото вече бе приключило, присъдите бяха оповестени, но въпреки това нещо не му даваше мира. Струваше му се, че работите са по-дълбоки, че пропуска важни подробности, а и изобщо не бе успял да стигне до всемогъщата банда на Себаус, която извършваше самите грабежи — все пак вината на разбойниците бе по-голяма, отколкото на прекупвачите и укривателите на скъпоценностите. Беше споделил съмненията си с Хатусу, но тя го изслуша с половин ухо, очевидно за нея бе по-важно откраднатите вещи да бъдат възстановени. Амеротке бе пощадил двете жени — куртизанки от известни домове на удоволствията, — за да продължи разследването, а останалите престъпници щяха да бъдат екзекутирани. Но той не бе имал друг избор... Всички бяха предатели, осквернители, богохулници и дори убийци. На съвестта им тежеше смъртта най-малко на осем от пазачите на гробници, чиито трупове бяха намерени в деретата в Долината на царете.
Почукване на вратата прекъсна мислите му. Асурал, все още облечен като бога воин Монту с кожен шлем под мишница, влезе с отсечена крачка в кабинета.
— Престъпниците са предадени на палачите. Господарят Валу реши да уважи молбата ви и на всеки затворник ще бъде дадена по чаша отровно вино преди изпълнението на присъдата.
Капитанът на стражата замълча, бледото изпито лице на съдията го смущаваше. Обикновено Амеротке бе весел и жизнерадостен, а сега се бе отпуснал в креслото като завладян от дълбока скръб човек.
— Господарю.
— Нищо ми няма, спокойно, Асурал. Но никой не заслужава такава смърт, независимо от престъпленията си.
— Те заслужават да умрат! — Асурал посочи подноса на пода: — Ще пратя някой слуга да разтреби. Трябва да хапнете нещо, най-добре печено агнешко с чаша охладено вино. Хапнете и си починете. Съдът ще възобнови работата си едва като отмине обедната жега. Имате време дори да се разходите и да подремнете малко.
Амеротке бе смутен от тази проява на загриженост и му благодари. Асурал излезе, а съдията отиде до високата плетена кошница в ъгъла. Разчупи печатите, отвори капака и извади медната кутия, в която се държаха свитъците, описващи следващите случаи.
— Горкият генерал Сутан — прошепна той. — Да умре изпохапан от змии!
Свали капака на кутията, извади свитъка, разви го и плъзна поглед по написаното. До момента почти нищо не бе установено със сигурност. Вратата зад гърба му се отвори.
— Къде се забави толкова, Шуфой?
Не последва отговор и Амеротке бавно се обърна. Джуджето никога не се промъкваше така тихо. В първия миг сърцето му замря и след това заби учестено: в кабинета бяха влезли двама убийци, облечени в черно от главата до петите, в ръцете си държаха ками. Върховният съдия отстъпи към стената, стиснал медната кутия. Единият внимателно затвори вратата с крак и двамата нападатели закръжаха около жертвата си. Амеротке бе като парализиран, не можеше да помръдне, долавяше спокойното им дишане, тихите стъпки по пода, блясъка на очите между гънките на черните маски.