— Защо? — прошепна той, опитвайки се да спечели време. — Кой ви изпраща?
— Мъртвите — изсъска иззад маската единият. — Те ще поемат към Далечния запад, но и ти ще тръгнеш след тях. За теб днес е съдният ден.
— Те са престъпници, лъжци и убийци.
— Грешиш. Те бяха наши приятели и другари.
Амеротке внезапно направи крачка напред и замахна с медната кутия. Убиецът отскочи, но в следващия миг посегна с камата. Амеротке се извърна и парира удара. Мъжът отстъпи, но мястото му веднага зае вторият. По челото на съдията изби пот, гърлото му бе пресъхнало, едва си поемаше дъх. Убийците го дебнеха напрегнато, само да допуснеше грешка, и щяха да се нахвърлят върху него със зловещите си закривени ками, за да пронижат и разкъсат плътта му.
— Господарю! — вратата се отвори и на прага се появи слуга с поднос в ръце. Замря за миг, изтърва подноса и с писъци се втурна обратно в Залата на двете истини.
Убийците се хвърлиха в последна отчаяна атака, но страхът у Амеротке бе заменен от гняв, който му вдъхна нови сили. Той се свиваше, отскачаше, извърташе, мяташе се наляво-надясно, припомняйки си научените във войската хватки. Разбойниците постепенно отстъпваха към вратата, отвън се чуваха гласове и забързани стъпки. Очевидно мисията им нямаше да се увенчае с успех, те направиха един последен опит и изскочиха навън. Амеротке се строполи на пода и в същия момент в кабинета връхлетя Асурал, следван от още неколцина стражи. Съдията им обясни, че не е ранен, и ги изпрати да преследват нападателите, макар да съзнаваше, че е безполезно — храмът на Маат представляваше истински лабиринт от коридорчета с множества врати към дворовете и градините.
Съдията дишаше учестено, навън се вдигаше ужасна врява. Асурал викаше подкрепления, настояваше писарите и слугите да помогнат в преследването.
— Измъкнаха се — обяви огорчено капитанът, когато се върна в стаичката. — Но ето какво намерихме — подаде на съдията скарабей, на излъсканото до блясък камъче бе изрисуван коленичил стрелец с лък.
— Знакът на Себаус — прошепна Амеротке. — Бях сигурен, че отново ще се сблъскам с Тях. Избрали са за свой покровител един от демоните от подземния свят. Тези наемни убийци вероятно са истинските извършители на грабежите в гробниците.
— Ранен ли сте? — попита Асурал.
— Наранено е само достойнството ми — усмихна се Амеротке. — Ама сам съм си виновен, драги ми Асурал. Толкова пъти си настоявал да поставиш охрана пред кабинета ми. Струва ми се — той се изправи, — че вече съм склонен да обмисля тази възможност.
Настани се в креслото, а Асурал заповяда на слугите да разтребят, да почистят разсипаната от подноса храна и да донесат вино и плодове. Един от стражите се върна и докладва, че са претърсили храма, но не са намерили никакви следи от нападателите.
— Те са професионални убийци — обяви Амеротке. — Появяват се и изчезват като вятъра в пустинята. Лесно е да свалят черните си наметала и да се смесят с тълпите посетители и поклонници. А сега ме оставете сам за малко.
Асурал и стражите излязоха. Амеротке чу как капитанът заповядва кабинетът и коридорът пред него да не остават и за секунда без надзор. Съдията хапна, пийна малко вино и полегна на миндера. Все още не искаше да мисли за причината, поради която бяха дошли убийците, това можеше да почака.
Едва бе затворил очи, когато вратата се отвори. Той премига и видя над себе си Шуфой. Джуджето бе като вестител на съдбата в разкъсаната си роба на скитник от пустинята, обезобразеното от жестокия белег личице бе присвито загрижено.
— Господарю, какво се е случило? Чух, че... — гласът му бе изненадващо плътен и дълбок. — Нали ви казвах да внимавате? — размаха тояжката си. — Благородната Норфрет изобщо няма да е доволна. След като имате охрана, трябва да я използвате!
— Благоверната ми Норфрет изобщо няма да научи — отсече Амеротке и допи виното си. Реши да смени темата: — Къде скита досега?
Шуфой отвори преметнатата през рамото кожена торба и извади овален черен камък, който приличаше на буца въглища. Подаде го на съдията и той изненадано възкликна — камъкът беше неподозирано тежък.
— Свещен камък, паднал от небето — забърбори Шуфой. — Идва от Далечния хоризонт, дар от боговете. Ако успея да го разбия на парченца, ще ги продам като скарабеи, които предпазват поклонниците от всички опасности.
Амеротке внимателно огледа твърдия черен камък. Постепенно се убеждаваше, че не е камък, а непознат метал. Спомни си разкази на пътешественици, че на Север хитите са намерили някакъв нов метал, който разрязва с лекота бронза и медта. Дали не ставаше дума за същия този метал? Беше чувал и истории за падащи в пустинята огнени камъни, които дълго време след това остават горещи на пипане. Мнозина ги смятаха за свещени, за по-скъпоценни от златото.