Мазното лице на Валу бе разтегнато от доволна усмивка — очевидно обвинителят бе похапнал добре на обяд. Беше коленичил на възглавницата от другата страна на преградата с кръстосани върху корема ръце. От време на време изваждаше шишенце с парфюм, поднасяше го към носа си и вдишаше от аромата. В полукръг зад него се бяха настанили помощниците и слугите му: носителят на сандалите, носителят на перуката, пазителят на чукалото — Валу настояваше за специални грижи дори и по отношение на облекчаването си. Въпреки странните си привички бе истинска мангуста в човешки облик и се отличаваше с пъргав ум и услужлива памет. Приемаше произнесените сутринта смъртни присъди като своя победа, а тайната уговорка с върховния съдия да запазят живота на две от затворничките допълваше доброто му настроение. Усмихна се заговорнически на Амеротке. Съдията прикри смущението си. Денят обещаваше да бъде по-труден, отколкото бе изглеждал сутринта, а след края на заседанието го чакаше слизане в Дома на оковите в подземието на храма.
Амеротке си даваше сметка, че настоящият случай е изключително сериозен. Вдясно, отвъд преградата, бяха коленичили трите основни лица от домакинството на генерал Сутан: съпругата му Луперна, главният писар Мена и личният прислужник на покойния генерал Хеби.
— Господарю Валу, готов ли сте?
— Призовавам генерал Омендап.
Амеротке се размърда леко. Не беше трудно да разгадае замисъла на Валу. Генерал Омендап бе сред фаворитите на божествената — беше играл ключова роля в завземането на властта от Хатусу преди четири години. Сутан бе заместник на Омендап, така че на всяко посегателство срещу Сутан трябваше да се гледа като на обида срещу фараона.
Генерал Омендап, в надиплена роба и с тежък медальон от зашеметяващо сини лапис лазули, коленичи на свидетелското място вдясно от Валу. Беше висок слаб мъж с остри черти и присвити очи. Поклони се на съдията, пое донесената от Пренхое златна кутийка с перото на истината, положи тържествена клетва и се представи.
— Добре сте дошли — обяви Амеротке. — Какво ви води при мен, генерале?
— Познавах генерал Сутан — Омендап говореше тихо, но гласът му приковаваше вниманието — още от времето, когато служеше в «Лястовиците» — един от най-бързите и смели ескадрони на Египет. За подвизите си той бе почетен от курета — Омендап използва старата египетска дума за царския съвет. — Бе награден за храбростта си със сребърна пчела...
— Да, да — прекъсна го тактично Амеротке. — Но все пак защо сте тук?
— Преди девет години — Омендап не даде вид да се е засегнал от прекъсването — полковник Сутан командваше ескадрон колесници на Изток, в Червените земи. Преследваше шайка либийци, които нападаха селата и отдалечените оазиси. Беше приел задачата си толкова присърце, че. — всички присъстващи бяха затаили дъх и внимателно слушаха подробното описание на геройския подвиг, който мнозина в Тива смятаха за легенда. — Че когато ги връхлетяла неочаквано силна пустинна буря, изпратена несъмнено от демоните на подземния свят, Сутан се загубил. След бурята се оказало, че се е отделил от ескадрона си. Принесъл жертва пред червеноокия бог на бурята, но нямал късмет: той и кочияшът му били пленени. Либийците ги отвели в пълна със змии скалиста долчинка, която представлявала нещо като тесен тунел, сякаш изсечен от човешка ръка между скалите. Славата на това дере била ужасяваща — там гъмжало от змии. Полковник Сутан и кочияшът му били затворени в това място за мъчения и входът и изходът били затрупани с камъни... — от тълпата се разнесе жалостив стон, Омендап вдигна ръка: — Можете ли да си представите, господарю Амеротке, полковник Сутан и кочияшът, заобиколени от съскащи смъртоносни усойници? Горещината била непоносима, устата и ноздрите им били пълни с пясък, очите ги болели. Слънцето превръщало долчинката в ад и изпепелявало двамата мъже, но въпреки всичко полковник Сутан не помръдвал. Не се поддал на паниката, не изпаднал в истерия, а в продължение на часове седял неподвижно като статуя. Дори успял със силата на волята си да убеди и кочияша да не помръдва — генералът замълча, за да изостри вниманието на слушателите. — Всеки друг би загинал от горещината, от изгарящата жажда или дори само от ужаса наоколо. Но все пак ние разполагаме с думите на кочияша, който отдавна е поел пътя към Далечния хоризонт, че полковникът не е показал страх нито за миг — Омендап отпи от поднесената му от един слуга чаша с вода. — Полковник Сутан е бил заловен в ранните часове на деня. Либийците си мислели, че е обречен на неизбежна смърт. Решили да запалят огън, за да отпразнуват успеха и да си поделят плячката от колесницата на полковника. Пушекът от огньовете бил забелязан от останалите от ескадрона, които веднага се нахвърлили върху разбойниците. Атаката била извършена привечер. Либийците били доста подпийнали и не оказали почти никаква съпротива. Нашите воини ги връхлетели като ястреби. Либийците били избити до крак, бил пощаден животът само на едно малко момче, което показало къде са затворени полковник Сутан и кочияшът. Когато отместили камъните и отворили вход към долчинката, открили, че Сутан и другарят му са живи. Дори и в този миг смелият полковник не се поддал на паниката. Заповядал на спасителите си да не влизат вътре, а да приготвят факли, за да разчистят пътя до него.