— А ти си убила Тифи — изръмжа Валу. — Извършила си убийство!
— Защото се страхувах! — Сития следеше хлебарките по масата като омагьосана. Вдигна изранената си ръка, за да прогони една муха, и облиза устни.
Амеротке се изправи и й подаде чаша вода. Тя му благодари с поглед и жадно отпи.
— Господарю Валу, кичите се с титлата Очите и ушите на фараона, а вие — тя посочи Амеротке — се гордеете, че сте съдия от Залата на двете истини, но далеч не сте разкрили целия заговор. Хванахте само дребните риби. Не знаете нищо! Изобщо не можете да си представите ужаса, в който живея! Себаусите са навсякъде, сега може и да са тук, спотаени в тъмните ъгли. Откъде знаете, господарю Амеротке, че той — посочи Валу — не е един от тях? Как да съм сигурна, че вие също не сте от бандата? — Сития не обърна внимание на отчаяната въздишка на Валу.
— Трябваше да убия Тифи, тя възнамеряваше да ви измами, да обвини невинни хора, а после да се върне при господарите си. Вече дори може да се е свързала с някой от стражата, с някой пазач или с пристав в съда. Нямах друг избор — тя си пое дълбоко дъх. — Готова съм да ви разкажа всичко. Срещала съм се със себауси, виждала съм лицата на един-двама. Сега мога да говоря свободно, защото те са мъртви и душите им няма как да ми отмъстят.
Амеротке се размърда притеснено, опитвайки се да прикрие ужаса, който бавно го завладяваше. Беше разпитал десетки жени и мъже, беше съставил списък с виновните, беше събрал доказателства срещу тях, но през цялото време бе усещал, че истината му се изплъзва — също като стрелец, който веднага щом пусне стрелата от тетивата, си дава сметка, че изстрелът му е отишъл нахалост.
— Говори, Сития — подкани я той. — Кажи истината, разкрий какво знаеш, и ще бъдеш освободена и отведена в друг град, за да заживееш нов живот.
Жената се взираше в пода, сякаш заслушана в шума в коридора. Помоли за още вода. Амеротке й напълни отново чашата. За миг си помисли, че е полудяла и е започнала да си говори сама, но видя протегнатите ръце с дланите нагоре и си даде сметка, че се моли.
— Себаусите — започна Сития — не са просто крадци и убийци. Вярно, някои от тях са обикновени селяни, но повечето са образовани мъже: египтяни, кушити, либийци и дори пришълци от земите отвъд Голямата зелена вода. Главатарят се среща с тях насаме, малцина познават другите от организацията. Внимателно обмислят всичко, свързват се със стражи и служители от Некропола и от Долината на царете, предлагат подкупи и ако това не свърши работа, прибягват до изнудване и заплахи. Веднъж при мен в дома на удоволствията доведоха един чиновник. Заповядаха ми да изпълнявам всяко негово желание, дадоха му пари да харчи и той бе готов на всичко за тях. Малцина отказаха подкупите и щедрите дарове и платиха за това с живота си. Плячката докарваха в домовете на удоволствията. Получавахме точни заповеди, на кой търговец да я предадем. Идваха всякакви — ханаанци, хити, скитници от пустинята, либийци, египтяни, вземаха скъпоценностите и ги отнасяха със себе си — тя вдигна глава. — Някои изглеждаха богати, други приличаха по-скоро на пратеници. Винаги бяха предрешени.
Амеротке кимна. Точно това бе открил — съкровищата се пренасяха в града и от там се товареха на кораби и отпътуваха на север към Делтата или на юг към Куш.
— Себаусите — отбеляза той — са безжалостни и силни, но гробниците са скрити, входовете им са замаскирани, в някои дори има смъртоносни капани. Откъде събират информация?
— Те само изпълняват заповедите — отвърна Сития. — Някой друг им казва мястото и времето и къде да отнесат плячката. Главатарят им се свързва с даден търговец и му съобщава, че разполага с определена статуетка, халцедонова огърлица или някаква друга скъпоценност, и той отива в съответния дом на удоволствията.
— Кой, кой дава заповедите? — попита напрегнато Валу.
— Никой не знае. Един от бандата бе хлътнал по мен доста и веднъж се изтърва, че името на предводителя — или по-точно, прозвището му — е Кетра.
— Кетра... — повтори Амеротке, това бе Надзирателят в третото отделение на подземния свят. Дръпна назад стола, приближи се до жената и клекна пред нея. Вонята бе непоносима, но въпреки това той нежно докосна страната й. — Значи себаусите занасят плячката в някой дом на удоволствията, а от там я прибират търговците? — Сития кимна. Амеротке се върна зад масата и седна. — Остават два важни въпроса. Първият е кой дава информацията за гробниците и знае с такава точност какво има в тях. Вторият е как така някои от съкровищата са открити извън пределите на Египет. Знаеш колко рисковано е изнасянето им. Лесно е да се пренесе златна статуетка до Мемфис или Аварис, но през Синай? Дори и да я скрие в делва, в товара или в топ плат, търговецът поема неимоверен риск. Трябва да премине през търговските проверители, през стражите по границата, да не говорим за патрулите в пустинята.