Сития се усмихна горчиво.
— Сега разбирате защо съм толкова ужасена, господарю Амеротке. Някои от търговците споменаха, че възнамеряват да изнесат стоките от Египет. Попитах ги как ще го направят, а те се изсмяха и отговориха, че си имат пропуски.
Амеротке не обърна внимание на изненаданата въздишка на Валу. Сития бе бръкнала с пръст в раната. Само високопоставени служители в двора, мъже с неговия ранг, главни писари и върховните жреци притежаваха царските печати, които позволяваха на приносителите им да преминават безпрепятствено през границите на Египет. Печатите представляваха точно копие на картуша* на фараона.
[* Кръгла или елипсовидна опознавателна емблема на фараона и на някои висши сановници — Бел. прев.]
— И вие ли стигнахте до същото заключение? — попита отпаднало Сития. — Въпросният Кетра трябва да е от обкръжението на фараона, вероятно дори е член на царския съвет. Така че вие ми кажете кой е той, господарю Амеротке! — тя замълча за миг и продължи задъхано: — Не съм убийца, бях принудена да отнема живота на Тифи при самозащита. Себаусите са безскрупулни, ако някой открадне едно мънисто или обикновен скарабей от плячката, наказанието е незабавна смърт. Чувала съм, че бичуват жертвите си и след това ги хвърлят във водата на крокодилите или ги заравят живи в Червените земи. На един търговец, който отказа да плати цялата обещана сума, му отвлякоха и двете деца и след като даде парите получи обратно единствено труповете им — Сития отметна косата от лицето си.
— Пазачите, които ме насилиха днес, споменаха за нападението срещу вас, господарю Амеротке.
— Мислиш ли, че е било за отмъщение?
Сития се усмихна и потрепери, разцепената й устна я болеше:
— Да, те ще ви убият по същата причина, поради която ще убият и мен. Може и да не си давате сметка, но вероятно знаете нещо и затова е наложително да умрете.
Валу присви презрително вежди.
— Да не мислите, че постът ви ще ви спаси, господарю Валу? — Сития жадно отпи от чашата. Амеротке забеляза, че е притиснала ръка към стомаха и леко се е присвила. — Чували ли сте за Шардана? — продължи тя.
— Така им викат на наемниците, нали? — попита Валу.
— Да, познавах един, който имаше такъв прякор. Беше осъден от военния съд за кражба от касата на легиона и прогонен от армията. Той бе високопоставен член в бандата на Себаус. Шардана не бе египтянин, произхождаше от земите на север от царството на хитите. Беше русокос, с едно око.
— Спомням си го — прекъсна я Амеротке. — Делото стигна до Залата на двете истини, беше убил човек и твърдеше, че е при самозащита.
— Той беше под непосредственото разпореждане на Кетра. Иначе бе самохвалко и грубиянин. Често идваше в дома на удоволствията и вземаше по две момичета едновременно. Беше груб и жесток, но плащаше добре. Така или иначе, аз не му позволих да легне с мен. Една нощ се скара с друг клиент, извадиха ножове и Шардана преряза гърлото му. Беше толкова пиян, че не успя да избяга. Имаше много свидетели, стражите пристигнаха и го арестуваха.
— Да, делото бе през втората седмица от сезона на сеитбата* — обади се замислено Амеротке. — Трябваше да бъде осъден на смърт, но твърдеше, че е действал при самозащита, и свидетелите го потвърдиха. Беше наел един от най-добрите защитници в Тива, жрец от храма на Тот.
[* Дванайсетмесечният календар на египтяните е разделен на три сезона, чиито особености се определят от пълноводието на Нил — Бел. прев.]
Валу също си припомни случая и кимна.
— Осъдих го на доживотен затвор в един оазис на запад в Червените земи, колкото е възможно по-далеч от Нил.
— Помня какви богати дарове бяха предложени като откуп за освобождаването му — добави Валу, — но жертвата бе син на влиятелен благородник...
— Да, Шардана бе изпратен в оазис на стотици мили западно от Тива. Защо не отидете в Дома на войната, господарю Амеротке, и не попитате какво се е случило в Оазиса на горчивата вода?
Съдията затършува из паметта си. Думите й като че ли му говореха нещо, спомняше си крясъците на глашатаите по пазара.
— Оазисът на горчивата вода бе нападнат от либийците — обади се Валу. — Малкият гарнизон е бил изтребен до крак, били са избити и всички затворници. Никой не се е спасил. Това бе преди около пет месеца. Божествената изпрати ескадрон колесници, за да накаже вероломните разбойници. Либийците бяха обещали да не закачат затворническите оазиси. Макар че така и не разбрах защо са го направили, от там не могат да вземат никаква плячка.