— Да ви кажа ли защо? — Сития се бе присвила, държеше се за стомаха. — Защото.
— Добре ли си? — попита Амеротке.
— Боли ме стомахът — въздъхна тя. — Сигурно водата е била много студена. Позволете ми да довърша. Оазисът на горчивата вода е бил нападнат, защото Кетра е платил на либийците. Това показва колко дълга е ръката на себаусите и колко голяма е мощта им. Искали са да затворят устата на Шардана завинаги, така че са наели някое от скитащите племена да извърши нападението. Искали са да бъдат сигурни, че няма да проговори в замяна на смекчаване на присъдата.
Амеротке подсвирна изненадано. Затворническите оазиси бяха изоставени в жалки места, малките гарнизони обикновено се състояха от наемници от пустинята, които бяха прочути като жестоки воини. Либийците не ги закачаха, защото нямаше какво да спечелят, а можеха много да загубят.
— Бандата на Себаус — Сития притискаше ръце към стомаха си — няма милост. Те са.
Съдията разтревожено се изправи. Затворничката бе пребледняла, по лицето й се стичаше пот, която
прокарваше вадички в мръсотията.
— Нещо не е наред! Валу, повикайте веднага лекар!
Още преди обвинителят да стигне до вратата, Сития се строполи на пода. Отвори уста да извика, но от свитото й гърло не излезе нито звук, потрепери и се закашля, опитвайки се да повърне. Амеротке понечи да я подхване, но тя се изтръгна от ръцете му, краката й се мятаха в конвулсии. В коридора Валу крещеше за пазителя на оковите. Съдията се приближи до делвата с вода и я помириса, дъхаше на застояло и на сладко-горчиво. Сития се гърчеше на земята — тялото се тресеше, главата се удряше в пода, ръцете и краката се мятаха неконтролируемо. Връхлетяха няколко пазачи, но вече никой не можеше да й помогне. Гърлото й се раздираше от ужасяващо хъхрене, очите й бяха изскочили. Потрепери за последен път и замря. Амеротке потърси пулса на врата, но не го напипа. Обърна тялото и отметна косата. Лицето й бе отпуснато спокойно, но смъртта й бе отнела красотата, която бе имала приживе. Съдията впи поглед в пазителя на оковите, около когото се бяха събрали пазачите.
— Кой донесе водата? Асурал! — капитанът на стражата бе чул суматохата и бе слязъл в подземието. При вика на съдията разблъска останалите и излезе напред. Амеротке се изправи и посочи делвата с водата: — Изхвърлете я, водата е отровена — извърна се към Валу, но обвинителят се бе присвил с ръка на стомаха и без да му обърне внимание, изскочи в коридора, търсейки най-близката тоалетна.
Амеротке се върна в кабинета си. Залата на двете истини бе празна, виждаха се само неколцина стражници. Шуфой спеше, той го събуди нежно и го осведоми за случилото се.
— Отровена ли? Но как? — възкликна джуджето.
— И аз си задавам същия въпрос.
Влезе Валу, изглеждаше малко по-добре, но веднага се отпусна в креслото, без да изчака покана. Опитваше се да се държи, но очевидно бе разтърсен от преживяното и не след дълго отново изскочи навън. Върна се едва когато Асурал дойде да докладва.
— Никой не знае нищо — обяви капитанът на стражата. — Според пазачите долу са слизали само слуги от храма. Убиецът сигурно е знаел, че ще я заведете в килията за разпити, че тя ще бъде жадна и веднага ще се нахвърли на водата.
— Предполагам, че е било само въпрос на време — отвърна Амеротке. — В някакъв момент тя, аз или господарят Валу щяхме да отпием от водата. Вероятно дори са се надявали с един удар да повалят и трима ни. Сигурен ли си, че никой не е видял нищо подозрително?
— Знаете как е в Дома на оковите, господарю — отговори Асурал. — Доста е тъмно, постоянно влизат и излизат стражи. Лесно е да се сипе малко отрова в делвата с вода.
Съдията му благодари и го освободи.
— Господарю — изправи се в креслото Валу, — явно тя каза истината. Отсекли сме бурена, но коренът е останал. Работата е сериозна и аз съм изключително притеснен.
— Както и аз самият — прошепна Амеротке. — Както и аз.
Четвърта глава
Рекху: огън
Амеротке с благодарност прие чашата вино, поднесена му от красива хесетка от храма на Изида. След като излязоха от Залата на двете истини, двамата с Шуфой минаха по оживените улици край Пътя на сфинксовете и влязоха в храма през една странична порта. Там стражите ги спряха, но след като съдията се представи, веднага изникна един жрец и ги поведе през окъпаните от лунна светлина градини до украсена беседка, където им поднесоха палачинки с плодов сироп и силно ханаанско вино. Жрецът внимателно огледа картуша на Амеротке, извини се, че върховният жрец Импуки е изключително зает, и добави, че докато се освободи, той ще забавлява посетителите. Изслуша внимателно причините за посещението на съдията и — видимо притеснен — ги остави сами. Като се върна, ги покани да го придружат до уабета, мястото за пречистване, където се балсамираха телата и душите се подготвяха за отпътуването към Далечния запад.