В сравнение с екзотичните градини на храма уабетът бе като подземния свят — мрачно помещение с нисък таван, осветено от факли по стената и от пушливи лампи. Амеротке сякаш бе попаднал в някой от най-черните си кошмари. Застана на прага и се огледа. Макар да му се налагаше често да посещава домовете на мъртвите и да оглежда нещастните жертви на убийства, никога нямаше да свикне с атмосферата. В открити огнища горяха огньове, на пламъците им вряха големи гърнета. Тела на различни етапи на балсамирането лежаха като в месарница — масите бяха с лек наклон, така че телесните течности и различните отвари да се стичат в поставените на пода широки делви. Жреци с маски на чакали, ястреби, овни и усмихнатото лице на богинята Изида като сомнамбули припяваха молитвата за мъртвите.
Тръгни, тръгни към Далечния запад.
Влез в тайното убежище, наслаждавай се на великолепието на господаря на вечността.
Последвай го в светилищата на Далечния хоризонт.
Бъди с повелителя на годините.
И нека твоята ка* се радва на красотата на вечните поля.
[* Една от разновидностите на душата, която според вярванията в Древен Египет се състои от дух, душа и астрален двойник — Бел. прев.]
Варосаните стени бяха изписани с молитви:
О, майчино сърце,
О, майчино сърце,
О, майчино сърце, преобрази ме!
Не заставай срещу мен, не свидетелствай срещу мен,
не се изправяй срещу мен на страшния съд,
не бъди мой враг в присъствието на пазителя на везните!
Амеротке се спря да огледа великолепните стенописи, посветени на богинята Маат. На единия тя бе със златиста кожа, на другия — в царственото синьо на боговете. До нея бе Озирис, зеленокожият бог с глава на сокол, който решаваше съдбата на човешките души.
Жрецът тръгна напред и съдията и Шуфой го последваха внимателно, провирайки се между безчетните ковчези, саркофази, делви и канопи, в които се съхраняваха подготвяните за балсамиране вътрешности на мъртъвците. Лепкавата воня бе отблъскваща, натрапваше се мирисът на самородната сода, в която се потапяха телата след изваждането на вътрешностите. Към всичко това се притуряше лек аромат на парфюм, канела, тамян и смирна. Жреците си припяваха под нос и обвиваха телата в дебел ленен плат. Шуфой зърна един скарабей на пода и се наведе да го вземе, след което се спря да гледа как жрецът пъха тел през ноздрите, за да строши костта и да извади мозъка. Съдията се извърна и го сграбчи през раменете.
— Шуфой, това не е място за любопитни.
Докато прекосяваха подземието, жреците не им обърнаха никакво внимание. Водачът им ги въведе в съседното помещение, където се складираха телата, покрити с бели плащаници, изрисувани със свещените йероглифи от Книгата на Тот, които щяха да закрилят мъртвите, докато не бъдат балсамирани от жреците. Помещението бе голо и мрачно, тук писарят на мъртвите, разположен на ниска масичка, внимателно описваше всеки труп при пристигането му. Амеротке с усмивка забеляза, че над масата писарят е изписал цитат, възхваляващ заниманието му. Той сръга Шуфой:
— Виж и запомни!
Джуджето напрегна очи в сумрака и с мъка разчете надписа:
Бъди приятел с папируса и перото, те носят по-голяма наслада от виното. Писането е най-доброто занимание, то доставя повече удоволствие от хляба и пивото, радва окото повече от облеклата и мазилата и крие повече богатства дори от гробниците отвъд Далечния хоризонт.
— Не съм сигурен — прошепна джуджето. — Както стана ясно, един дързък и умел търговец далеч по-лесно може да натрупа състояние.
— Господарю... — жрецът се спря пред една маса и повдигна лененото платно. Тялото изглеждаше ужасно, лицето все още бе изкривено в последните предсмъртни конвулсии, очите бяха изскочили, устата — озъбена във вълча усмивка. Трупът бе на войник, мускулест и с много белези от зараснали рани. Жрецът свали окървавения парцал от слабините. Шуфой се закашля и отмести поглед, Амеротке се взря стъписан — пенисът и скротумът липсваха.