Шуфой изобщо не изглеждаше обезпокоен от факта, че е убил човек, и държеше да се похвали пред всички с бойните си умения. Джуджето бе възмутено от глупавата постъпка на господаря си.
— Това е най-старият номер — повтори той, — да изпратиш на някого съобщение и да го изчакаш да излезе, за да гони приносителя. Можеше да ви убият и тогава наистина щях много да ви се ядосам.
Амеротке се разсмя, заповяда му да млъкне и тихо попита защо убийците бяха само двама.
— Защото е прекалено опасно да дойдат повече — отвърна Шуфой. — В тъмното по-трудно ще се забележат двамина, спотаени в сенките да причакват жертвата си...
— А защо не се опитаха да стрелят с лък?
— В тъмното? — изсумтя презрително Шуфой. — Имаме си работа с наемни убийци, а не с аматьори. Те работят по двойки, освен това са длъжни да проверят дали наистина сте мъртъв, а не само ранен.
Влезе Пасер, зад него стражите от храма влачеха заловения убиец. Раната на главата му бе покрита с груба превръзка, горната част на туниката бе разкъсана, ръцете му бяха вързани на гърба. Накараха го да коленичи в нозете на Амеротке. Мъжът бе среден на ръст, по старите белези на гърдите му личеше, че е бил войник. Лицето бе с остри черти, носът — чип, устните — толкова подути, че се виждаха почернели зъби. От него вонеше на кисело и на гранясало масло, с което бе намазал тялото си. Въпреки раната в погледа му не се четеше страх, той си тананикаше химн в чест на Господарката на мълчанието.
— Длъжен си да отговориш на въпросите ми — започна Амеротке. Убиецът се изхрани в краката му. Съдията го зашлеви силно през лицето. — Член ли си на бандата на Себаус?
— Аз съм Сет-кезум. «Кокалотрошачът».
— Защо си тук?
— Нося сетему.
«Присъда за екзекуция».
— Кой те изпраща?
— Кайтеу.
«Убиецът».
— Къде живее той?
— В керх.
«В тъмнината».
Амеротке въздъхна. Затворникът говореше на носовия диалект на Източна Тива и използваше само цитати от «Книга на мъртвите». Съдията подозираше, че пред него стои образован войник, вероятно дори писар. Зашлеви го отново.
— Дай да започнем отначало. Кой си?
— Аз съм Кокалотрошачът — ухили се подигравателно непознатият. — Поглъщачът на сенки.
— Вижте какво открихме у него — пристъпи Пасер и подаде излъскан черен скарабей, на който бе изобразен коленичил стрелец с лък. — И няколко денеба* сребро.
[* Денеб или дебен — разплащателно средство в новото Тиванско царство — медна, сребърна или златна нишка с тегло около 90 г, която при нужда се нарязвала на по-малки късове — Бел. прев.]
— Кой си ти? — опита отново съдията.
— Сем-ем-сенф.
«Кръвопиецът».
— Отведете го — заповяда Амеротке. — С подсилена охрана. Да бъде затворен в Дома на оковите в подземието на храма на Маат. Кажете на капитан Асурал, че трябва да бъде окован и пред вратата на килията му денонощно да има поне един пазач. Единствено Асурал да му носи храна и вода.
Пасер изправи убиеца на крака и го изблъска навън в тъмното. Съдията седна, вслушвайки се в заглъхващите шумове пред къщата. След малко жрецът се върна и попита дали не иска палмова ракия или ликьор, за да заспи по-лесно. Амеротке отказа. Пасер обяви, че ще сложи охрана около къщата.
— Сигурен ли сте, че не желаете нещо за пиене?
— Не, благодаря — усмихна се съдията. — Не искам и вашите отвари от Земята на сънищата — протегна ръка и Пасер я стисна здраво. — Благодаря ви за помощта. Дължа ви живота си.
— Просто имахте късмет. Не можех да заспя, вероятно и аз трябва да пийна малко палмова ракия — вдигна ръка към звездите: — Спокоен и здрав сън, тук ще бъдете охраняван по-добре, отколкото в двореца на божествената Хатусу.
Излезе и затвори вратата.
На Шуфой му се приказваше, но Амеротке бе твърде уморен и веднага се качи да си легне. Съблече се и коленичи, затвори очи и протегна ръце, молейки се на Господарката на истината за себе си, семейството и близките си.
Амеротке спа до късно. Призори в съня му нахлуха мученето на говедата и крясъците на свещените птици, които отвеждаха към светилищата и храмовете за сутрешните приношения. Съдията лежеше полубуден. Долови пушека на жертвените клади, мириса на прясна кръв и уханието на ожарено месо. Виковете на стражите отвън внесоха успокоение в душата му и той заспа отново. Стана едва по обед. Изми се и облече робата, която донесоха перачките на храма. Денят бе хубав, прохладният ветрец все още поклащаше цветята и клоните на дърветата, така че с Шуфой решиха да закусят под дълбоката сянка на голямата смокиня. Наоколо пасяха малки газели. Слугите им поднесоха бира, печена гъска и подсладен с мед хляб.