— От дете — Импуки погали ръката на Тена. — Тук срещнах съпругата си. Разменихме клетви пред статуята на богинята майка преди. — вдигна поглед към небето, — да, преди цели петнайсет години.
— Имате ли деца?
— Имахме — лицето на Тена бе сурово, гласът й трепереше. — Имахме деца, господарю, но чумата ни ги отне. Всички молитви, всичките благовония и възлияния не успяха да ги спасят. А бяха толкова красиви. — на очите й избиха сълзи. — Момчето бе на седем, момичето — на четири. Треската дойде внезапно, после се появи остра разкъсваща кашлица. Не се отделях от тях, съпругът ми използва всичките си познания и умения, но все едно да се опиташ да спреш дъжда или да затъмниш слънцето. Отидоха си дечицата ми. — гласът й изневери, мъката й бе толкова истинска и дълбока, че Амеротке горчиво съжали за въпроса си. — Сега лежат в нашата гробница от другата страна на реката в Дома на вечността — тя притисна корема си. — Не мога да имам повече деца. Дори и великата майка не успя да ги спаси.
Съдията се вгледа в нея внимателно. Нещо в думите и тона й привлякоха вниманието му. Никога досега не бе чувал жрица да говори за богинята с такава горчивина. Извърна се към Импуки, но той бе свел глава, а Пасер наблюдаваше сякаш с изключителен интерес червената сврака, която ровеше наблизо в тревата с дългия си клюн. Дали тримата вярваха в богинята? Понякога Амеротке отиваше с останалите високопоставени лица от двора в храма на Амон Ра, през величествените колони едва-едва проникваше светлина, кълбяха се облаци дим от благовонията, в сумрака отекваше пеенето на жреците, възхваляващи всевиждащия мълчалив Амон Ра. Но все пак той често се питаше дали боговете не са само парчета дърво и глина, измислени да задоволят отчаяната нужда на човешкото сърце от отговори.
Потрепери и се отърси от мислите си. Шуфой го гледаше загрижено. Съдията за миг като че ли се бе отнесъл в друг свят, далеч от росната морава, ароматните цветя и вкусната храна.
— Съжалявам — извини се Тена. — Понякога, в дни като тези, спомените се завръщат.
— Сега Пасер е нашият син — опита се да разведри разговора Импуки. — Осиновихме го неотдавна. Той е доказал уменията и познанията си, дори го представих на божествената Хатусу и тя благоволи да му покаже лицето си и да му се усмихне.
— Вървя по стъпките на велики учители — поклони се Пасер, изсмя се нервно и стана. — Господарю Амеротке — Импуки и Тена също се изправиха, — желаете ли водач за обиколката на храма?
— Не, благодаря — отклони предложението съдията. — Стига да ми позволите да обикалям свободно?
Импуки протегна ръка:
— При едно условие: да не напускате храма сам и да не влизате в големия двор без придружител.
Амеротке стисна ръката му и те си тръгнаха, Пасер вървеше по средата, хванал за ръце осиновителите си.
— Струва ми се, че въпросите ви не им допаднаха особено — Шуфой бе извадил от кесията си черния камък, който му бе показал вчера. — Дори бих казал, че и вие самият не им допадате особено.
Съдията нервно гризеше устни. Тримата минаха през портата в зида и изчезнаха към храма.
— Винаги съм се чудил — отвърна замислено той — дали жреците наистина вярват в това, което проповядват. Макар че горчивината на господарката Тена е съвсем разбираема.
— Но това дали я прави убийца?
— Всички сме убийци, Шуфой — жреци, съдии, лечители, всички убиваме в мислите си. Но просто някои от нас превръщат помислите си в дела — изправи се и изтупа трохите от робата си. — И точно затова сме тук. Четири хесетки от храма са изчезнали. Господарят Импуки вероятно е прав и телата им сигурно са заровени някъде тук. Капитанът на стражата Мафдет е убит, а Нетба подозира, че на баща й са помогнали да поеме пътешествието към Далечния запад.
— Но вие не го вярвате, нали? — Шуфой стана, стиснал слънчобрана като жезъл, и прибра черния камък обратно в кесията си.
— Не го вярвам — кимна Амеротке. — За смъртта на Сесе са виновни единствено болестта и старостта. Но се чудя откъде на една толкова умна дама й е хрумнало, че баща й може да е бил убит тук. Хайде, Шуфой, да вървим. Последния път, когато съм влизал в този храм — той се усмихна, — съм бил по-нисък и от теб!
Поеха по моравата, оставяйки дърветата зад гърба си. Стигнаха до стената, през която вероятно бяха проникнали убийците, и Амеротке внимателно я огледа — на места бе скрита от дървета и храсти, кипариси, палми и дори малки овощни горички. Тръгнаха покрай зида, докато стигнаха до стената, която разделяше градините от големия двор пред храма.
— Сигурно са минали оттук — отбеляза той.
— А защо да не са дошли от другата страна? — попита Шуфой.