— Далеч е — обясни Амеротке. — Не съм сигурен, но мисля, че оттук се стига лесно до дома на Мафдет и до къщата за гости. А и могат да се скрият в горичката през нощта — посочи стражите, които се бяха изтегнали лениво под дълбоките сенки или се разхождаха наоколо. — Те носят факли и се забелязват отдалеч, но убийците сигурно са разполагали и с вътрешна информация. Чудя се кой ли е предателят...
Влязоха в големия павиран двор, обграден от двуетажни сгради от блестящ бял пясъчник. В средата имаше фонтан във формата на голяма риба, изправена на опашката си, а от устата й бликаха струйки вода. В езерцето плуваха лотоси, белите бяха разцъфтели, но скритите под повърхността сини лотоси щяха да се отворят чак през нощта. Навсякъде се усещаше аромат на цветя. Амеротке долови и острата миризма на билки, мента и мандрагора. Спря един слуга и го помоли да го упъти. Слугата зърна пръстена на съдията и веднага се поклони раболепно. Оказа се, че Домът на здрача е дългата постройка в дъното.
— Другите две са складовете и приютът за болни. Желаете ли да ви разведа?
Амеротке поклати глава. Прекосиха двора, Шуфой ситнеше зад него, отмервайки крачките си със слънчобрана. Джуджето настояваше да оповести тържествено пристигането на върховния съдия, но той го спря — това бе място за лечение, а най-доброто лекарство бяха тишината и спокойствието.
Атмосферата в Дома на здрача се оказа приятна и жизнерадостна. Подът бе от полирано дърво, варосаните стени бяха украсени с религиозни мотиви, молитви и сцени в чест на Изида. Малкото преддверие водеше към кабинета на главния лекар, който стана на крака да ги приветства. Обясни, че стаичките на първия етаж са за тежко болните, а в дългото общо помещение горе са приетите по милост.
— По милост ли? — повтори объркано съдията.
— Точно така — жрецът се усмихна: — Нали не сте забравили, господарю Амеротке? Щом някой страдащ докосне голямата статуя на Изида в двора на цветята и ни помоли за помощ, не можем да му откажем.
Амеротке кимна. Беше забравил за този обичай, широко известен и използван от бедняците в Тива.
Старият жрец ги поведе по коридора. Минаха покрай тесните стаички, обзаведени с легло, скрито зад ленени завеси, с масичка и столче. Стените и подът бяха прилежно измити с билкова вода, ароматът на треви бе толкова силен, че не се усещаше никаква друга миризма. Големите прозорци над леглата бяха отворени и през тях проникваха светлина и свеж въздух. Слугите и чираците щъкаха загрижено напред-назад, приготвяха настойки и отвари, грижеха се за болните, макар че, както обясни тихо водачът им, за тези в Дома на здрача нямаше никаква надежда да избегнат смъртта. Качиха се на втория етаж, голямото помещение бе с висок таван и с множество прозорци по двете дълги страни, край които бяха подредени наровете. На масичките между наровете бяха поставени статуетки на Изида, кърмеща Хор. Подът бе излъскан до блясък, стените бяха белосани, но единствената украса под черните греди на покрива бяха цитати от химни в чест на Изида. В двата края на дългото помещение седеше по един писар. Въпреки чистотата и светлината, въпреки аромата на благовонни масла и билки тук несъмнено витаеше смъртта. Наровете бяха скрити зад тежки ленени завеси, които предпазваха болните от праха и мухите. Полуголо момче по набедрена препаска обикаляше и размахваше ветрило от щраусови пера, напоено с парфюм, за да освежи въздуха. Нямаше посетители. Амеротке зърна едно-две лица: възрастни мъже и жени с оредяла коса и изпъстрена с кафеникави старчески петна кожа.
Съдията все повече се убеждаваше, че бащата на Нетба не е бил убит тук. Стигна до дъното и понечи да се извърне обратно, но някой извика името му и той сепнато спря. Огледа се. Завесите на предпоследния нар бяха дръпнати. Старецът вътре бе вдигнал глава, пухената възглавница се бе изхлузила на пода. Лицето му бе удължено, устата — беззъба, а бузите — хлътнали, но все пак в усмихнатите топли очи проблясваше нещо познато.
— Не ме ли помните, господарю?
Амеротке се приближи и седна на нара. Старецът едвам бе събрал сили да се поизправи, извърна се леко и стисна ръката му, пръстите бяха само кожа и кости.
— Амеротке. Аз съм Имер.
Съдията притвори очи.
— Помните ли ме, Имер дървосекачът? В имението на дядо ви, на север от Тива. Направих ви дървена сабя и дори дървена колесница — Амеротке затаи дъх. Не можеше да бъде! Имер още тогава бе на преклонна възраст! — Вече минах осемдесетия си разлив — усмихна се Имер. — Видях ви да вървите по пътеката и веднага ви познах, все така си размятате ръцете, а и очите ви са същите. Винаги съм казвал, че имате нежни очи. Слушал съм много за вас, разбрах, че сте учили в Дома на живота и сте станали върховен съдия.