— Познавахте ли добре генерал Сутан? — попита съдията.
— Нали дадох показания в съда, разбира се, че го познавах — отвърна Омендап.
Амеротке извади ветрило от робата си и безгрижно започна да си вее.
— Смъртта му си остава загадка — призна той. — Възможно ли е Сутан сам да е донесъл змиите на терасата, за да се изправи пред страховете си? Както би постъпил един истински воин, който се страхува от вода — да се хвърли в дълбокото?
— Възможно е! — Омендап замислено се почеса с върха на жезъла. — Сутан бе много смел, колесницата му винаги бе начело в преследването, първи се хвърляше срещу врага. В битките бе свиреп като пантера и често изразяваше на глас желанието да се отърве от презрените кошмари.
— А съпругата му?
— Да, обичаше искрено Луперна и тя отвръщаше на чувствата му.
— Хеби?
— В домакинството на всеки пълководец може да намерите човек като него: честен и верен прислужник.
— Писарят Мена?
— Добър писар и истински войник, изцяло посветен на господаря си. Но и не особено умен. Сутан постоянно го препоръчваше за повишение — Омендап изсумтя, — а Мена се проваляше на изпитите. Добър, солиден мъж, но напълно лишен от въображение.
Амеротке надзърна над главите на охраната. Стори му се, че вижда облечена в черно фигура, но побърза да прогони страховете от мислите си.
— Затворникът в безопасност ли е? Нали знаете, че заловихме един от нападателите?
— Да, в течение съм. Асурал се грижи за него. Не забравяйте, че капитан Асурал е служил при мен.
Лично ходатайствах да бъде назначен в храма. Сутан бе същият — роден лидер, грижеше се за подчинените си дори и след като напуснеха войската. Дори под негово покровителство се организира братство на ветераните. В него членува и Надиф, офицерът от пустинната стража, който първи е пристигнал в дома му след убийството. Подобни групички съществуват в цяла Тива, войниците се събират по празници, припомнят си славните дни, събират пари за обща гробница в Некропола — Омендап вдигна ръка: — Името им се изплъзва от ума ми, но все някога ще се сетя. А, да, наричат се «Хети».
— Дим?
— Да, така гледат на себе си старите войници: огънят е угаснал, но димът е останал, все още се вижда днес, а утре ще е изчезнал. Е, господарю, сигурно се радвате, че се прибирате у дома?
— Но не веднага — Амеротке го сграбчи за ръката. — Първо искам да отида в къщата на Сутан. Не, не възразявайте, време е сам да огледам къде е загинал.
Омендап бе принуден да се подчини. Извиха на запад през прашния квартал на лихварите и напуснаха града през Портата на слоновата кост. Поеха по брега на Нил покрай ожарените от слънцето бедняшки колиби и излязоха на оживения търговски път между реката и градските стени, който водеше до Гробниците на могъщите. Стигнаха до къщата на Сутан, слугите веднага отвориха охраняваните порти и те влязоха в тучна градина, която напомни на Амеротке за собствения му дом: прохладни сенки, чешми, водоскоци, разцъфтели храсти и билкови лехи. Под дърветата и в беседките се мотаеха въоръжени стражи и съдията си спомни, че бе заповядал Хеби да остане тук под домашен арест, войниците го пазеха да не избяга.
На пътеката към къщата се появи Мена, беше излязъл да ги посрещне. Главният писар бе в дълга до коленете туника с разноцветна наметка върху раменете, гъстата му черна коса бе подрязана ниско над ушите. Амеротке внимателно огледа решителното селско лице, хлътналите очи, суровата уста и издадената напред брадичка. Зад него Хеби пристъпваше притеснено от крак на крак, робата му бе омърляна и на лекета. Мена се поклони, приветства съдията с добре дошъл и обясни, че господарката Луперна се е оттеглила в стаята си и по съвет на лекаря е изпила приспивна отвара. Амеротке отклони предложението за гощавка и поиска веднага да види терасата. Мена ги въведе в къщата, въпреки цветните колони и стенописи, въпреки елегантните мебели и възглавниците с пискюли обстановката бе мрачна и потискаща. Минаха по тесния коридор към кухнята и през вратата вляво излязоха пред стълбището към терасата. На първото стъпало Амеротке спря:
— Кои са били тук вечерта, когато е умрял генерал Сутан?
— Аз бях в кабинета си. Господарката Луперна шеташе из къщата. Хеби пазеше стълбището.
Съдията кимна и пое нагоре. Отвън го лъхна жежък въздух. Терасата бе почти гола, обградена с нисък