— Но ние не намерихме никаква торба — възрази Мена.
— Засега — Амеротке прекоси терасата и извика в отвора на стълбището: — Генерал Омендап! Ще съм ви благодарен, ако организирате хората си и им заповядате да претърсят храстите от задната страна на къщата. Вижте дали няма да намерят кожена торба.
— Торба ли? — попита объркано Омендап.
— Да, торба. Мисля, че знам как е умрял генерал Сутан!
Шеста глава
Хесбет: разплата
Вече се бе стъмнило, мушиците кръжаха около пламъците на лампите, ветрецът потракваше капаците на прозорците. Градината отвън бе потънала в покой, смущаван сегиз-тогиз от пресекливото квакане на жабешкия хор. Амеротке взе цветето, което Норфрет бе оставила върху писалището, и с наслада вдъхна
сладкия аромат. Ако не бе тревогата в сърцето му, би съчинил поема, първият стих дори се появи в съзнанието му като чакан гост:
Богиньо, дай ми сили да съзра на истината пътя...
Опитваше се да се преструва, че всичко е наред, но Норфрет не се поддаде на заблудата. Двамата решиха, че ще е най-добре на сутринта тя и децата да приемат предложението на божествената Хатусу и да се преместят в двореца, където охраната бе по-сигурна. Върховният съдия се облегна и пристегна робата си. Когато се прибра, завари къщата обградена от стражи, но Норфрет го посрещна на прага и веднага го поведе по пътеката в градината към белосаното светилище в кипарисовата горичка, в което се съхраняваше статуята на богинята Маат. Щом зърна зловещата рисунка с въглен на стената — коленичил стрелец с лък, — той се спря като закован. Не можеше да откъсне очи от нея, страх завладя сърцето му. Стрелецът бе като жив, сякаш всеки момент щеше да слезе от стената и да посее смърт и разруха в спокойния домашен рай на съдията.
Амеротке се поддаде на избуялия гняв и въпреки молбите на Норфрет да се прибере в къщата започна да гребе вода от близкото езерце, за да измие скверната рисунка. Усилията му бяха напразни, страхът го парализираше, накрая той се отпусна немощно на земята задъхан, окъпан от студена пот. Появи се Шуфой и заповяда на слугите да белосат отново стената, а съдията се върна да благодари на генерал Омендап и да се сбогува с него. Норфрет не знаеше кога се бе появила рисунката, но Амеротке подозираше, че е била направена, преди смелчаците на фараона да поемат охраната на дома му.
Синовете му се радваха да го видят и изобщо не съзнаваха надвисналата опасност. Подскачаха около него и го молеха да поиграят на сенет. Той се поддаде на увещанията им и се остави да го победят.
— Не беше трудно — призна съдията на Норфрет, когато Шуфой изведе момчетата да поиграят на криеница в градината. — Изобщо не беше трудно. Умът ми не бе в играта.
След това той се затвори в спалнята и поспа, а после се качи да вечеря със семейството си на терасата на покрива. Шуфой отново се зае с децата, докато стане време да ги пратят да си легнат.
Върховният съдия от Залата на двете истини въздъхна, огледа се и зърна кожената торба в краката си. Един от подчинените на Омендап я бе намерил в храсталаците, тъмнокафявата кожа бе почти неразличима сред корените на храстите. Вътре имаше въже, което бе също като това, което бе открил вързано на колчето на терасата. Личеше си как е било срязано с нож. Когато Амеротке отвори торбата, го лъхна силно зловоние. По грубата вътрешна страна се бяха закачили люспички, явно изпопадали при гърченето на кошмарните влечуги. Отвън личаха следи от бял прах, листа и тръни, което бе повече от достатъчно доказателство, че торбата е висяла край стената на къщата, преди да бъде изтеглена на терасата.
Амеротке бе слязъл в градината, за да може войникът да му покаже къде точно бе намерил торбата. Съдията си представи как генерал Сутан я е качил през деня на терасата, провесил я е през парапета и е вързал въжето на колчето на живия плет. Слугите потвърдиха, че почти никой не влиза в тази част на градината. Торбата е била спусната до земята, а въжето е останало скрито зад завесите на леглото. Сутан е бил решен да се изправи срещу страховете си, след вечеря е изпил чаша вино с маково семе за кураж, издърпал е торбата, пуснал е змиите и я е изхвърлил в градината.
Генерал Омендап бе изненадан от хипотезата, но прие логиката му.
— И аз съм постъпвал така — призна той. — Нарочно съм се поставял в опасност, за да я преодолея и да се пречистя от страха си.