Мена ги бе изслушал безмълвно, поклащайки невярващо глава. Хеби бе извикал облекчено, а господарката Луперна, разбудена от шума, бе слязла при тях сънена и с натежали клепачи, за да види какво става. Торбата бе внимателно огледана неколкократно и накрая Амеротке обяви, че доказателствата напълно го удовлетворяват. Слугите в дома на генерала бяха преизпълнени от радост, ръкопляскаха и се тълпяха край него, само на главния писар Мена и на Луперна като че ли им бе трудно да приемат истината. Все пак съдията бе решил Хеби да остане под домашен арест до следващото заседание на съда, така че главният обвинител на Тива да изслуша представените доказателства и случаят официално да бъде обявен за приключен.
В първия момент Амеротке бе изключително доволен от себе си, но след като си тръгна от дома на Сутан, притесненията му се пробудиха отново. Дали не беше пропуснал нещо? Защо, Мена бе преизпълнен с толкова съмнения? Дали заради стария портиер, който при приближаването на съдията бе сграбчил ръката му и бе споделил колко скърби за смъртта на господаря, който напоследък бил много вглъбен и потиснат?
— И аз съм бил войник — мляскаше с беззъбата си уста портиерът, — в «Менфит» — така се наричаше щурмовият легион, юмрукът на египетската армия. — Служил съм при бащата на генерала и вероятно щях да изживея последните си дни като просяк на улицата, но господарят ми предложи да стана портиер в дома му. Каза, че мога да остана тук до сетния си ден. Ето това се вика добър и благороден мъж. Но — мъдрият старец поклати глава — понякога той бе толкова тъжен и унил...
Амеротке бе кимнал, внимателно бе отключил слабите като щипци пръсти, стиснали ръката му, бе му пожелал всичко добро и бе продължил по пътя си.
Той обърса потта от челото си и помириса връхчетата на пръстите, наслаждавайки се на деликатния парфюм, с който Норфрет го бе намазала преди вечеря. Сега тя приготвяше багажа за утрешното преместване в двореца, а той се бе спотаил в своя хефет, отшелническо убежище, както го наричаше на шега. Седеше тук най-малко от час, наблюдаваше танца на пламъците от лампата и се опитваше да нарисува ясна и логична картина на случилото се, припомняйки си всичко, което бе видял и чул. Вдигна торбата, която бе преметнал на коленете си, сгъна я внимателно и я прибра под стола. Взе подостреното перо, придърпа лампата и започна да пише на разстлания папирус, придържан в четирите краища от каменни тежести.
Бандата на Себаус? Беше получил горчив урок. Преди два дни почти бе убеден, че е решил окончателно случая с грабежите на царските гробници, а сега се оказваше, че само е разбунил кошера и осите сърдито кръжат около него. Кои ли бяха в бандата? Тази шайка крадци, тази орда разбойници, които се наричаха себауси, бяха под командването на Кетра, Надзирателя — тайнствен фанатик, който разполагаше с подробна информация за скритите гробници в Долината на царете, познаваше тайните входове и лъжливите проходи и най-вече имаше ясна представа, какви съкровища се криеха вътре. Съдията си представи как разбойниците се прокрадват през долината, разбиват зазиданите входове и отнасят скъпоценностите. Подобни опити бе имало и преди, но малцина знаеха къде да търсят и какво да отмъкнат. Амеротке бе проучил случаите десетилетия назад — винаги се бе оказвало, че е замесен високопоставен служител или жрец. Но себаусите бяха по-различни, те не само плячкосваха домовете на вечността, но и разполагаха с властта да пренесат съкровищата през границите на Египет. Без съмнение Кетра притежаваше знаците и символите на високопоставен дворцов служител. Кой ли бе той? Мъж с ранга на Импуки, върховен жрец, познат на стотиците, които се тълпяха в храмовете, търсейки утеха и облекчение? В библиотеката при храма на Изида се съхраняваше богат архив, а върховният жрец притежаваше копие на царския печат на Египет, лесно можеше да организира керван за прекосяването на Синай и да запечата товарите, та да не минават през проверка. Освен това Мафдет бе подчинен на Импуки. Амеротке разполагаше единствено с думите на върховния жрец, че двамата е капитана на стражата не са се обичали. Мафдет бе варварски убит и домът му бе опожарен. Дали това бе акт на отмъщение, наказание, предупреждение?
А кражбите? Хатусу и Сененмут бяха ужасно разгневени. Съдията разбираше чувствата им, но дали тук не се криеше още нещо? В реакцията им имаше не само гняв, но и страх. От какво? От публичното унижение? От унижението пред царските дворове в чужбина? Но все пак Хатусу не бе изпитвала такава ярост дори и срещу кръвните си врагове. Наистина ли бе така? Или просто си въобразяваше? А и Сененмут бе проявил изключителен интерес към намерените ограбени ценности. Защо? Освен това му бяха заповядали да разследва изчезването на хесетките от храма на Изида, но да внимава да не засегне Импуки. Защо? Върховният жрец чудесно се вписваше в ролята на главния заподозрян.