Амеротке остави перото. Добре, че Импуки не можеше да прочете мислите му. Не разполагаше с никакво доказателство срещу върховния жрец, освен с твърдото си убеждение, че Кетра, който и да бе той, трябва да е могъща фигура в египетския царски двор. Разбира се, не биваше да забравя и Тена. Все пак именно тя бе отговорна за изчезналите от храма хесетки. Спомни си разказа на върховната жрица как бе загубила децата си, цинизма в гласа й. Дали наистина служеше на майката богиня, или бе кемут, безбожник, който не вярва в съществуването на боговете и намесата им в делата човешки? Възможно ли бе тя да е убиецът на Мафдет? Тя ли бе кастрирала толкова жестоко арогантния капитан на стражата и бе изгорила дома му? Дали не се е наложило да запуши устата му, ако той е видял или е чул нещо, което не е трябвало да стига до ушите му?
Съдията потопи отново перото в мастилото. Вярно, Тена, Импуки и Пасер твърдяха, че са били заедно онази вечер, а самият Амеротке бе с тях, когато домът на Мафдет бе опожарен. А и Пасер му бе спасил живота в схватката с убийците. Но ако бандата на Себаус бе отговорна за смъртта на капитана на стражата, за пожара и за нападението срещу съдията, как престъпниците бяха проникнали толкова лесно в храма? А и толкова други могъщи личности от двора притежаваха възможностите и влиянието на Импуки, като генерал Омендап и дори обвинителя Валу например. И двамата разполагаха с копие на царския печат и упражняваха голямо влияние върху жителите на града. Само дето... Погледът на Амеротке се спря на уаджета, изрисуван на стената отсреща.
— Само дето всички следи водят към храма на Изида — прошепна той.
Генерал Сутан бе посещавал храма. Импуки му бе предписал да смесва маково семе с виното си. Изчезването на хесетките, убийството на Мафдет, пожарът, нападението. Съдията затвори очи. Засега единственият сигурен резултат от посещението му в храма бе приключването на случая с архитекта Сесе. Беше се убедил, че смъртта му е била естествена. Защо изобщо дъщеря му бе повдигнала обвиненията?
Амеротке отново се върна към проблема с бандата на Себаус. Защо продължаваха да го преследват? Сведе поглед към купчината на пода. Неколкократно беше преглеждал признанията и показанията на заловените крадци, но не беше открил нищо важно, което да застрашава престъпниците. Или го бе пропуснал? Защо бяха решили да нападнат него, а не Валу? Да, това бе отговорът! Амеротке бе събрал доказателствата, а Валу просто бе заповядал арестите и бе внесъл случая в съда.
Клепачите му натежаха, той се отпусна и задряма. От съня му го изтръгна силно тропане по вратата. Съдията скочи на крака и в същия момент в стаята връхлетя Шуфой.
— Колко е часът?
— Все още няма полунощ — джуджето се облегна на писалището. — Пристигна съобщение от капитан Асурал от Дома на оковите. Убиецът, когото заловихме в храма на Изида, е намерен мъртъв в килията му.
— Какво?! ? — Амеротке се спусна към вратата и по пътя грабна тежката плисирана роба от закачалката на стената.
— Нали не възнамерявате да отидете там сега, господарю?
Норфрет се зададе по коридора. Съдията навлече робата си и продължи напред. Не даде възможност на съпругата си да възрази, сграбчи я и я придърпа към себе си:
— Трябва да изляза! — целуна я нежно по челото. — Трябва да видя какво точно се е случило. Къщата е под охрана, няма от какво да се страхуваш. Ще взема неколцина от войниците с мен.
Заповяда на Шуфой да донесе сандалите му, преметна през гърдите си колана с меча, запаса на кръста си малък кинжал и стисна в дясната ръка тежка пика.
— Погледни — усмихна се на съпругата си, — кой би се осмелил да застане на пътя на бога на войната?
Войниците от охраната се бяха разположили да пренощуват в градината. Той подбра шестима от тях и пое
по тъмния път към страничната вратичка край Портата на слоновата кост. Шуфой се затътри последен, натоварен с цял арсенал. Амеротке се опитваше да не обръща внимание на звуците на нощта: ромоленето на реката, птичите писъци откъм обраслите с папирус брегове, протяжния рев на хипопотамите. От плодородната крайбрежна кал се носеше задушлива лепкава миризма, на места всепоглъщащата чернота бе прорязвана от светлините на Некропола. Войниците крачеха стегнато и мълчаливо, в съзнанието му изникна с необичайна яснота споменът за военното му обучение, за нощните походи в пустинята, когато командирът крещеше да се концентрират върху следващата стъпка, а да не мислят за това, което ги заобикаля.