Стигнаха до града, минаха през страничната вратичка и забързаха по пустите улици и площади, осветени тук-там от факли и големи огньове, на които градската стража изгаряше събраните през деня боклуци. При звука от стъпките и дрънченето на оръжията стотиците просяци и скитници мигом потъваха в тъмата. Никой не посмя да се изпречи на пътя им, но въпреки това стигнаха до храма на Маат задъхани и изпотени. Асурал ги очакваше в задния двор, събрал всички стражи край себе си. Въведе ги в храма и поеха по коридорите и надолу по сумрачните стълби към Дома на оковите. В, коридорите бе пълно с пазачи. Вратата на една от килиите бе отворена, на пода до обсипаната с мухъл стена лежеше затворникът. На потрепващата светлина на факлата той изглеждаше ужасно, веригите се бяха врязали в глезените и китките. Беше се отпуснал на една страна, очите му бяха полуотворени, устата — зейнала. Килията бе мръсна, в нея имаше само леген за миене, гърне за облекчаване, очукано столче и купчина слама в ъгъла за постеля. Ножът бе проникнал дълбоко в гърдите, острието бе дълго и тънко, както и самата дръжка — без дървен или кожен захват. Амеротке го извади и от дробовете на мъртвеца се отрони последна въздишка, от раната прокапа кръв.
— Господарю! — Асурал му подаде мръсен парцал. Съдията го разви и с отвращение се взря в отсечения окървавен пръст. Хвърли поглед към ръцете на затворника: не се виждаше рана.
— Намерихме го до трупа — обясни капитанът на стражата.
— Откъде се е появил ножът? — Амеротке се изправи. — Асурал, ти отговаряше за затворника!
Капитанът сведе глава, пристъпи от крак на крак и измърмори нещо.
Амеротке го потупа нежно по рамото:
— Какво казваш? Хайде, повтори го!
— Той беше окован, никой не е влизал в килията. Единствените ключове бяха у мен, само аз му носех вода и хляб. Отвън имаше пазач — посочи към полуотворената врата.
Амеротке проследи жеста му, приближи се до вратата и огледа тесния процеп, през който пазачите отвън наблюдаваха затворника.
— Никой не се е доближавал до килията — продължи Асурал. — Няма прозорци. Не е имало посетители. Пазачът твърди, че не е забелязал нищо нередно.
— Извикай го — заповяда съдията.
Капитанът излезе в коридора, извика нечие име и се върна. След него в килията пристъпи пазачът — млад, с гладко лице, с кожена ризница, пола и вързани около глезените сандали. На кръста си носеше тесен колан с дървена кания. Също както Асурал, и той бе видимо притеснен. Бил застанал на пост в девет часа и от време на време проверявал затворника.
— Мълчеше — рече пазачът, — разхождаше се в килията, чувах дрънченето на веригите. На няколко пъти пи вода, но иначе лежеше на пода и си тананикаше, сякаш нямаше абсолютно никакви грижи на тоя свят. Преди около час настана пълна тишина. Реших, че е заспал. Надникнах през процепа. Леглото бе празно.
Видях го как се е отпуснал до стената, и се разтревожих. Извиках капитана — той сви рамене. — Останалото го знаете.
Съдията сведе поглед към отрязания пръст, беше слаб и нежен като на жена.
— Какво става, в името на светлината! — прошепна той. — Затворникът е бил сам в килията, без никакви оръжия.
— Беше съблечен и претърсен — кимна Асурал. — Преди това проверихме и килията.
— Никой не е влизал — продължи Амеротке, — с изключение на теб, Асурал.
Капитанът отново кимна.
— Така че откъде е намерил ножа и как, се е озовал този отрязан пръст на пода до трупа?
Амеротке се изправи и огледа процепа във вратата. Решетката му бе толкова тясна, че нищо не можеше да се промуши между пръчките. Затвори вратата, облегна се на нея и огледа веригите. Дължината им позволяваше затворникът да стигне до гърнето в ъгъла и до делвата с водата, но нито крачка повече. Съдията сбърчи нос и въпреки ужасяващата миризма огледа отблизо мръсните стени, паяжините на тавана и каменния под.
— Няма начин някой да проникне тук — прошепна той. Извърна се към пазача: — Как се казваш?
— Господарю, тук съм отпреди две години. Нямам никакви забележки в досието си, питайте капитана.
— Така е — изръмжа Асурал, — той е един от най-добрите ми хора, затова и му възложих тази задача.
Пазачът изглеждаше притеснен, но искрен.
Амеротке подаде на Асурал парцала с пръста, изскочи от килията и излезе в двора. Нощният ветрец се бе усилил, пламъците на факлите танцуваха в тъмнината, градът бе утихнал. Съдията потри ръце и вдигна глава към звездите, студените очи на черното небе. Беше на ръба на паниката, от всички страни го дебнеха неизвестни заплахи. Чувстваше се като войник, който знае, че добре въоръженият многочислен враг настъпва към него, но не може нищо да направи. Кои бяха тези себауси, които спокойно проникваха в добре охранявания храм, за да затворят завинаги устата на затворника? Какво означаваше отрязаният пръст?