Три дни по-късно мокър от пот вестоносец прелетя по Пътя на сфинксовете към Дома на милион години
— двореца на Хатусу, фараон на Египет. Пратеникът, най-бързият във войската на фараона, бе покрит с прах. Изми се и се пречисти, после слугите го напарфюмираха и намазаха с благовонни масла, преди да го отведат при везира. Той бе в залата със светлозелени стени, целите покрити с изображения на рибарчета с искрящо синьо оперение около главата, които се стрелкаха над бистри потоци или се рееха над обградени с високи тръстики вирове.
Пратеникът коленичи още на прага. Слугите дръпнаха завесите около подиума, в дъното, на който върху дебели възглавници седеше едър мъж с бръснато теме, лъщящо от благовонни масла. На пръв поглед приличаше на войник, устата му бе груба, присвитите очи — пронизващи. Беше облечен в проста бяла туника, но на ръцете му блестяха скъпи пръстени. Вестоносецът се просна по очи пред платформата, докосна първото стъпало и на един дъх предаде съобщението.
Сененмут, според слуховете — любовник на царица Хатусу, го изслуша, захвърли картата, която разглеждаше, и сбърчи вежди, опитвайки се да скрие тревогата си. Сетне възнагради вестоносеца и го отпрати, а сам се запъти към терасата, където Хатусу лежеше върху обкован със сребро одър под напоен с благовонни аромати балдахин. Тя се смееше и бъбреше с прислужничките си, но щом го зърна, млъкна и ги отпрати:
— Везире?
— Открили са гробницата на Рахимере. Ограбена е, саркофагът е отворен.
Красивата керамична чаша се изплъзна от пръстите на Хатусу, която ужасена вдигна поглед:
— Не може да бъде!
— Не е само това — продължи Сененмут. — Намерена е кожената кутия, в която е била книгата. Всичко е било истина. Рахимере е отнесъл тайните си в гроба, но сега те са в ръцете на някой обикновен разбойник.
— Значи жреците от храма на Изида се оказаха прави. — Хатусу яростно стъпка парчетата от чашата.
— Добре! — прошепна злобно. — Повикай Амеротке, нека дойде тук по залез-слънце. Разбойниците трябва да бъдат заловени на всяка цена. Вероятно им помага някой търговец или човек от двореца, той ще го открие.
Първа глава
Аарат: богиня на змиите
Надиф, офицер от пустинната стража, която охраняваше подстъпите към Тива, обичаше да се разхожда край Нил надвечер, когато залязващото слънце обагряше в топли цветове града и околностите. Заставаше на брега, стиснал в едната си ръка късата здрава тояга, а в другата — верижката на дресирания песоглавец*, присвиваше очи и вдишваше упойващия дъх на реката, ароматът на диви цветя се смесваше с вонята на гнилоч от наносите и с мириса на риба.
[* Вид дребна маймуна — Бел. прев.]
Чуваха се виковете на рибарите, писъкът на прелитащите птици и пръхтенето на хипопотамите в далечината. Тази вечер всичко бе както обикновено. Бака, дресираната маймуна, белеше полуизгнил плод, а Надиф се взираше през реката към Града на мъртвите, където строеше гробницата си, за да бъде готова за деня, когато щеше да поеме към Вечния запад.
— Оттук не се вижда добре. — Надиф често говореше на Бака, защото го смяташе за по-умен от някои от подчинените си. — Ей там е, високо в скалите. Не е нищо особено, разбира се, но си я харесвам. Отпред има малко светилище — поне аз така му викам, а вътре — три помещения. Исках четири, но надницата на зидарите... — Надиф въздъхна. Направо не бе за вярване колко скочиха цените. Направи му впечатление едва вчера, когато имаше свободен ден и със съпругата и децата си бяха отишли до Града на мъртвите, за да купят няколко погребални ковчежета.
Стражникът вдигна глава към небето. Обиколката му трябваше да приключи по залез-слънце. Тогава щеше да се отбие за малко в помещенията за пустинната стража досами градските стени, да пие по една бира с другарите си и да се прибере у дома. Жена му бе обещала специална вечеря: печена гъска със сусам и плодове за десерт. След това щяха да изпият по бокал вино и пак да се полюбуват на ковчежетата, които бяха купили вчера. Надиф смяташе, че така е най-добре: да купи миниатюрни модели на ковчежета, за да може да ги отнесе вкъщи и да се похвали на приятелите и съседите си какво е избрал. Държеше всичко при погребението му да подсказва на наследниците му какъв високопоставен служител в пустинната стража е бил приживе.